Дейвид Брейнард
1718 – 1747
ЗАПАЛЕН ЗА БОГ
Еужин Майерс Хариссон
Нежен млад мъж с тъжни, светли очи и лице толкова изключително безцветно е зает със сериозна и опасна мисия. Чул за особено опасно индианско племе разположено в дълбоките дебри на горите в щата Делауеар, той е на път да им разкаже за любящия Спасител. При залез той наближил лагера им и решил да прекара ноща в гората , а на другия ден да продължи. Ни най-малко и не подозирал, че няколко червенокожи със свирепи погледи и тихи като змий са го следвали часове наред. След като запалил огън, индианците се завърнали в лагера си за да споделят поразителната новина за белия човек в гората наблизо.
“ Нека още сега да отидем,” казал вожда, ” и да убием този бледолик, чийто хора ни учат да пием огнена вода и след това като сме пияни ни взимат кошниците и кожите, а дори и земята ни за почти нищо.”
Като се приближили тихо те видяли белия човек на колене да се моли усърдно индианците да разберат, че великия Бог на вселената ги обича толкова много, че е изпратил Сина Си да Ги спаси. Докато се е молил една гърмяща змия допълзяла до него, надигнала отвратителната си глава и доближила раздвоения си език много близо до лицето му. Без да има някаква явна причина за да не ухапе бледоликия, змията бавно се шмугнала обратно в тъмината. Вождът и хората му постъпили по същия начин.
Когато младият мисионер влязъл в селото на индиаците на следващата сутрин бил посрещнат много по-сърдечно отколкото очаквал, защото много по-късно той разбрал за събитията през онази нощ. Хората се събрали около него всред вигвамите и той започнал да им чете от 53 глава на Исайя и нежно да им разказва за това как Бог изпратил Своя Син да умре на кръста за да вземе греховете от сърцата им и да ги направи добри деца на Небесния Баща. В края на говоренето му в очите на много от слушателите има сълзи.
“Бледоликият е човек на молитвата!” отбелязва един от воините, който предната вечер е искал да го убие.
“И Великият Дух е с него!” казва друг, напомняйки как гърмящата змия не е успяла да го ухапе.
“И той ни донесе чудно послание!” напомня жената на вожда.
МЪЖ НА ЕДИН МИЛИОН
Младият мъж е Дейвид Брейнард, роден в Хаддам, Кънектикът на 20 април 1718 и починал в ранна възраст на 29 години на 9 октомври 1747. Той е запомнен не само като велик апостол сред северноамериканските индианци, но и като мощен инструмент за вдъхновение на хиляди, които са били предизвикани да оставят лесния и егоистичен живот и да живеят жертвоготовно и свято след като са плакали четеики неговия “Дневник”.
“Вижте го добре” пише Ф.У. Борехам; ”той е мъж, който се среща на един милион; той е направил повече от всеки друг за да открие нова ера в мисиите.”
“Неговата история” казва Дж. М. Шерууд, “е съдействала за развитието и насоката на модерните мисии повече, от който и да е друг човек от времето на апостолите като е запалила Христовата Църква.”
На въпроса “Какво да се направи за съживяването на Божията работа там, където е замряла?” Джон Уесли отговаря, ”Нека всеки проповедник да прочете внимателно живота на Дейвид Брейнард.”
Един от многото взел под внимание съвета на Уесли е Уилям Кери. Бог е използвал историята на живота на Брейнард за да му отвори очите за нуждата на всички племена и да го запали за разнасянето на Евангелието до крайщата на земята. Друга заслуга, която има героичната мисионерска работа на Дейвид е подтикването на Хенри Мартин да бъде като ярък огън в тъмна Индия и Персия и Робърт МакЧейни да стане апостол на евреите. Дано някои млади хора като четат тези редове да бъдат по подобен начин запалени да горят за своя Бог в някоя нуждаеща се далечна земя. Дано много други да бъдат засегнати и променят живота си и да излязат от, както Брейнард казва “стандартното християнство”. Да бъдат вдъхновени да живеят живот на усърдна молитва, чисто благочестие и свят копнеж по душите. И дано всяко сърце без Исус да бъде разтопено в разкаяние и спасителна вяра след като четат за Божията удивителна любов открита в Неговия скъп Син.
ТЕКСТТА И ОБРЪЩЕНИЕТО МУ
Традицията казва, че Мария майката на Исус никога не е била в състояние да чете Исайя 53 глава и ако някой друг е чел тази глава Мария изпадала в скръб и дълбок плач. Този пасаж е бил за нея като горчив пелин за нейната душа, защото й напомнял за онзи ден, когато обляна в сълзи гледала страданията и смъртта на Сина си на кръстта.
Исайя 53 й напомняла за страданията Му в двора на Пилат!
Исайя 53 й казвала за ужасите по Виа Долороса!
Исайя 53 й носила ясния спомен за мъките на Голгота!
Исайя 53 била като фонтан от горчивина за нейната душа!
Мария е единствената обаче, която има това отношение към този пасаж.
За множествата, които никой не може да изброй Исайя 53 е скъпоценна отвъд всякакви граници.
Така е било за етиопския евнух, от деня в който Филип се качи в неговата колесница и четейки за Мъжа на скърби, поразен и засегнат му бе проповядвано за Исус.
Този пасаж е бил много скъп за Филип Меланхтон, смелия помощник на Лутер. На последния Велики петък от живота си той подготвил и изнесъл своята последна проповед. И темата на последното му послание била Исайя 53.
Джон Нокс издигал тази глава над всяка друга. Той често проповядвал върху нея и по време на последното му боледуване искал да му я четат ежедневно.
Дуайт Мууди бил на същото мнение като Нокс и Меланхтон в оценяването на вдъхновеното описание в Исайя 53 на Страдащия Слуга. Когато великият евангелизатор щял да проповядва за първи път в Лондон през 1874 го попитали за неговото верую. “То е вече отпечатано,” отговорил Мууди. “Ще го намерите в 53 глава на Исайя.”
53 глава на Исайя била извънредно скъпа за Дейвид Брейнард. Когато душата му била обвивана в тъмнина Исайя 53 била като стълба от светлина, която го водила от земята в небето. Когато проповядвал на индиаците любимата му тема била Исайя 53. И когато дошъл края на неговото странстване последното записано изречение в неговия “Дневник” било цитат от Исайя 53!
В ранна възраст на 8 години, както Дейвид сам се изразява “бил изобличен за греховете си”, вследствие на което за дълги периоди от време бил изпълнен с меланхолични предчуствия. Бил ужасяван от мисълта за смъртта и често описвал себе си като спускащ се в ада. Неговото състояние било подобно на това, в което бил Джон Бънян, който казва:
“Завиждах на жабата в канавката и на домашните животни, защото те нямаха души, които да загинат както моята.”
Брейнард казва: “Бях много обезсърчен и понякога завиждах на птиците и зверовете и на щастието им, защото те не бяха изложени на вечна мизерия, както знаех, че аз съм изложен.”
Интересно е да се отбележи, че Джон Уесли от едната страна на Атлантика и Дейвид Брейнард от другата страна, по едно и също време са имали сходни преживявания. Точно, както Уесли в неговото обръщение в Алдерсгейт, търсил духовен мир, присъединявайки се към клуба на светостта в постоянно мислене върху религията. Подобно и Брейнард търсил да задоволи дълбоката вътрешна нужда на душата си за новорождение като показвал външно благочестие. Той бил редовен на църковните богуслужения, четял по два пъти Библията за една година и всяка седмица се събирал с други младежи за молитва и изучаване на Словото. Другите можели да се заблудят от неговото усърдие, но не и той. “ Имам много добра външност,” казва той. “Така градя значително на себеправедна основа.”
Най-накрая върховната истина разкрита в Исайя 53 довела неговата окаяна душа до Вратата и до Кръстта, където неговия товар, подобно на Бъняновия, се оттъркулил и не се видял повече.
Исайя 53 направила три неща за Дейвид Брейнард. Открила му собственото сърце, пълно с хулене и разядено от греха. Той не само се съгласявал с твърдението, “ всички ние се заблудихме като овце “, но и разбрал, че ужасната болест по човешки неличима, била причината за това велико изцеление породено от смъртта на Божия Син на Кръстта. Разбрал също, че належащата му нужда не била външната праведност, но Божествено лекарство за болестта на падналата му пририда. Осъзнал, че нито борби, нито реформи могат да променят неговата греховност, а Божието Слово - както казва Дейвид - “ съди ме, не според външните действия, но за греховете на сърцето ми, които не мога да предотвратя.”
Исайя 53 също му открила сърцето на Спасителя, пълно с любов и превъзходна благодат. В Бъняновата история, синът на Кристиана Яков чете Исайя 53 като част от семейното поклонение, Велокосърдечен им обяснява думите: “ нямаше благообразие, нито приличие, за да Го гледаме, нито красота, за да Го желаем.
Той беше презрян и отхвърлен от хората, човек на скърби и навикнал на печал”. Тези думи са написани “ казал Великосърдечни “ за тези, който не могат да видят сърцето на нашия Цар”. Видението на Брейнард за съкрушеното сърце на Спасителя, съкрушило неговото собствено в покаяние и радостно предаване. В неделя вечер на 12 юли 1739 г. “ както си ходих в тъмната гъста гора ” пише той в своя “ Дневник”, “ неизразима радост обзе моята душа. Аз бях пленен от превъзходството, великолепието, величието и другите съвършенства на Бог, дотолкова като че ли бях погълнат от Него.” На този незабравим ден Брейнард намерил във възкресенското сърце на Спасителя стълба, която го отвела в Светая Светих в сърцето на Бога.
Исайя 53 му открила отворена врата за достигане до сърцата на всички хора.
Виждайки нуждата на собственото си сърце, той видял цял свят от сърца стоещи в тъмнината, и намирйки,че посланието за Страдащия Спасител било “ удивително сладко “ за неговата душа, той вярвал, че всички други хора също чакали да чуят същата прекрасна история. Той бил убеден, че Христос е отговорът – на най-дълбокия копнеж на човешкия дух, така както водата задоволява жаждата на човешкото тяло. Вярвал, че другите са също толкова жадни, колкото и той, и искал да извести на длъж и шир, особено на забравените и зле третирани индианци евангелската покана: “Който е жаден да дойде и да пие даром от водата на живота.”
НЕГОВИТЕ МИСИОНЕРСКИ ДЕЛА
След тригодишно обучение в Йелския университет той станал мисионер сред индианците като се записал в мисионерската организация на Шотландското общество за разпространяване на християнското знание.
По пътя към индианците в Каунамиик, Ню Йорк, спрял в Монтаук, Лонг Айлънд, по това време обитаван главно от индианци; и какъв бил текстта, на който се спрял? Той казва: “Отидох и проповядвах от Исайя 53 – 'Но Господ благоволи Той да бъде съкрушен.... когато направи душата Си жертва за грях.'”
Исусовата смърт на кръстта беше част от Божествения план: “ Но Господ благоволи Той да бъде съкрушен. “
Исусовата смърт на кръстта беше скъпоструващото лекарство за ужасната болест: “... направи душата Си жертва за грях. “
Исусовата смърт на кръстта е Божествено употребена за спасението на мнозина:
“ Ще види плодовете от труда на душата Си и ще се насити;
праведният Ми Слуга ще оправдае мнозина
чрез знанието им за Него
и Той ще се натовари с беззаконията им.”
Няколко месеца след пристигането си в Каунамиик младия мисионер се се отделил настрана за да пости в тайно от сутрин до вечер. Чуствал, че работата му е провал. Бил завладян от чувство на недостойноство от пречките, които стоели пред него, най-вече покварата на индиянците и слабостта на собственото му туберкулозно тяло. Чел много от Писанието и коленичейки викал към Бога.
Като чел за достоинствата на героите от Библията и как чудесно Бог ги е използвал, искал да бъде като тях. В онзи ден неговият живот бил променен. Посветил се да ходи в стъпките на четери от героите на вярата в Библията.
“О, да съм като тях запален за Бог,” се молил той. Същата вечер записал в “Дневника” си, “Душата ми благославя Бог, защото се е показал толкова милостив към героите от Библията.”
Брейнард искал да бъде запален за Бог, живеейки като Моисей – живот на себеунижение за Негова слава.
Когато Бог проговорил на Моисей от горящия храст в Мадиам, Той го намерил много по-различен от колкото бил преди 40 години. Тогава Моисей бил самоуверен, опитвайки се да освободи братята си със собствената си сила и със собствени методи. Сега бил себеунижен, съвестен, и разбиращ своъта недодтатъчност и недостойноство. “Кой съм аз,” казал той, “ за да отида при фараона?” Бог може и използва мощно онзи, който е предаден и тирси не своята си, но Божията слава. Никой друг не е искал толкова пламенно да бъде като Моисей от Дейвид Брейнард. “Прекарах ноща,” казва той,”молейки се непрестанно да не уповавам на себе си, но да положа цялото си упование в Бог.” На 2 януари 1744 г. Брейнард пише:
Винаги трябва да гледаме на себе си като на Божии слуги, живеещи на този свят за да вършим Неговото дело и да го вършим вярно. Тогава твоята грижа трябва да е да се посветиш изцяло на Бог. Неговият “Дневник” съдържа безбройни пасажи като следващите. “26 април 1742. О, да мога да прекарам всеки момент от живота си за Божия слава.!” “30 август 1742. Душата ми със страстно желание иска да живее за Бог.” “22 ноември 1745. Получил съм всичко от Бог. О, да мога да Му дам всичко.” Не облягайки се на себе си, но разчитайки на Господ, Брейнард открил източника на неограничената сила, тайната на нежния дух и тайната на вътрешния мир.
Себеунижението не било крайната цел за Брейнард. “Толкова е хубаво,” признава той, “да бъдеш нищо и по-малко от нищо така, че Христос да бъде всичко във всички.”
О, горчив срам и скръб
В онова време
Когато отхвърлих молбата Ти
И тогаз аз гордо отговорих
“Всичко от мен и нищо от теб”
Но ето Той ме намери:
Съзрях Го
Кървящ на проклетото дърво
И го чух да се моли:
Прости им, Татко.
Тогава моето сърце тъжно каза:
Нещо от мен и нещо от Теб.
Ден след ден нежната Му милост
Изцерява и помага, пълни и освобождава.
Сладък и силен, и толкоз верен,
Смирявам се и шепна:
Малко от мен и повече от теб.
По-високо от Небесата
надълбоко в океана,
Господи, Твоята любов
накрая ме обхвана.
Дай ми на душата зова:
Нищо от мен и всичко от Теб.
Брейнард искал да бъде запален за Бог, като Илия – ревностен и силен в молитва.
Душата му, силно се вълнувала като четял историята на пророк Илия, който поради силната си молитва успял да устои на всички изпитания: свещениците на планината Кармил, обръщането на множествата отново към Еова, призоваването на дъжда върху гладната земя. В следсвие на това: “Душата ми жадуваше за Бог и Го молеше за двоен дял от Духа, който бе излял върху Илия.
Обикновено той прекарвал няколко часа на ден в молитва и често отделял и цял ден за молитва. На 14 юни 1742 той пише: “Отделих този ден за молитва и пост. През ноща Бог ме посети по чуден начин. Ходатайствах за спасението на нови души......Бях в такава агония от силното слънце, че се изпотих целия. А моя скъ Спасител бе целия облян в кръв за спасението на душите. Легнах си с сърце изцяло съзерцаващо Бог.”
Брейнард открил реалността на молитвата: “Бог ме посети по чуден начин. “
Брейнард опитал агонията на ходатайството: “Ходатайствах за спасението на нови души..... в такава агония.”
Брейнард разпознал източника на молитвата “съкровищата на небесната благодат бяха отворени за мен.”
Брейнард научил за трансформиращата сила на молитвата: “Легнах си с сърце изцяло съзерцаващо Бог.”
На 21 юли 1744 Брейнард чул, че индианците планирали идолопоклонически празник с танци за следващия ден. Дейвид прекарал деня и ноща в молитва.
“Тази сутрин около 9 се оттеглих в гората да се моля. Бях в такова терзание, че когато се надигнах от коленете си се почуствах изключително слаб, а потта се стичаше по лицето ми и тялото ми..... Не ме беше грижа как или къде живея или през какви трудности преминавам , само и само да печеля души за Христос. Продължих през целия ден и вечерта.”
Подкрепен от Бог по този начин на следната сутрин той тръгнал към индианците, убеден че Господ е с него също, както е бил с Илия на планината Кармил. И чудо на чудесата, вместо да го скалпират , когато ги призовал да спрат танца си, те седнали и го слушали сутринта и вечерта.
Силен от молитвата и с усещане за божественото присъствие, Брейнард се придвижвал с измъченото си тяло от село в село, проповядвайки с такава нежност и убеждение, че каменните сърца на индианците често били сломявани в сълзи.
Брейнард искал да бъде запален за Бог, както Авраамовия живот бил характеризиран със святост
В “Дневника” си често споменавал древния патриарх. Дейвид говорил за Авраамовото странстване и какъв странник бил той на земята. Искал да бъде като Авраам и неговото достойнство записано в Евр. 11:13, който “ изповядва, че е чужденец и пришълец на света “.
Като гражданин на Небето, Дейвид знаел, че трябва да е безчуствен към насладите на този свят. На 19 юли 1742 г. той писал, “искам да съм мъртъв към света и разпънат за всичките му съблазни. Душата ми иска да се чувства като странник тук долу, така че нищо да не ме отклони от пътя ми през самотната пустиня, докато пристигна в дома на Отца си”.
Бидейки в такова странстване бил изпълнен с на-силно желание за святост. “Благословени Исусе” молил се той, “ нека все повече и повече да се облягам на Теб. Всичко, което искам е да съм по-свят и подобен на моя скъп Господ ... за да съм готов за благословените радости и задачи на небесния свят. “ Като странник Брейнард бил бъодушевен от три неща: да бъде разпънат за съблазните на света, да се съобразява ежедневно със святите цели на Христос, да бъде готов за радостите и работите на Небето!
Брейнард често се чуствал сломен поради греховността си и духовната си немощ. “Какъв низък окаяник съм аз. “о, да мога да дам себе си на Бог, така че никога да не се опитам да бъда моя собственост, да имам воля или привързаност към нещо, което не е подчинено на Него! Но уви, уви! Разбрах че не мога да съм отдаден изцяло на Бог.”
Малцина мъже са откривали душата си така, както Брейнард, но да не забравяме, че той не е имал идея, че някой друг освен той самия ще има достъп до неговия дневник. Ако светец е човек, който живее живота си с поглед към вечността, не е живял друг светия по-свят от Брейнард. “Обичам да живея на ръба на вечността” казвал той.
Брейнард искал да бъде запален за Бог, живеейки като Павел да проповядва Христос и да споделя страданията Му за спасение на душите
В “Дневника” му пише - 6 юли 1744: “Обичам и искам да живея като странник и искам благодат за бъда като Павел сред езичниците в неговия живот, работа и страдания.” Той и Павел били с подобни духове, пленени и вдъхновени от едно – спасението на душите, вярвайки че то можело да стане с проповядване на Евангелието и живеейки живот на себеотричане и жертва.
Почти всяка страница на “Дневника” показва как той преминавал изпитанията като добър войник на Христос. Страданията му причинени от болестите и слабото му тяло, били усилени от тежкия му живот сред индианците и трудните му пътувания сред пустоща. В първата нощ сред индианците той писал: “Яздех до Каунамиик и там спах на малка купчина слама.”
Често е бил без подходяща храна, изложен на глад и студ, изгубен в гората, застиган от бури без да има подслон, принуждаван да пресича диви потоци и да прекарва нощи в гората сред опастности от диви животни и диваци. Един такъв инцидент: “Около 6 вечерта загубих пътя и се скитах в гората, преминавах тресавища и ужасни места. Бях измъчен от студа и имах ужасна болка в главата и стомаха, така че почнах да плюя кръв. Но Бог ме запази и благословено да е Името Му, такова изтощение и тудности като тези изглежда ме учат да се да отдалечавам от света и вярва, че ще направят Небето по-сладко.” Този мъж не е бил самотен. Той е бил апостолски в неговата работа и начина, по който прославял Бог в страданията си.
Здравето на Брейнард бързо се влошавало и той сметнал да се откажеот идеята за мисионерство и да се установи или сред християнските индианци или в една от църквите на белите. Той възприел тази идея и заживял в къщата на Джеруша Едуардс. Дейвид осъзнавал, че му остава година или най-много две живот и заключил след много страдания на душата си, че ще “изгори до края” като пътуващ мисионер. Паднал на коленете си в примирението си той извикал: “ Сбогом приятели и земен комфорт; сбогом на най-скъпите ми. Ще прекарам живота си до последния миг в пещерите и рововете на земята, ако царството на Христос ще напредне.”
В последните месеци от живота си Джеруша била негова постоянна компания; и толкова сърцесъкрушена била от смъртта на любимия си, че няколко месеца по-късно го придружила в Небесния Град.
Брейнард като Ап. Павел, прославял Кръстта и бил решен да не проповядва нищо друго, но “разпнатия Христос”. Той правел Христос център и цел на всяко послание. “Ако държа на славните превъзходства на Бог,” пише той, ”Естествено бях воден да проповядвам Христос като единсвения път към Отец. Почвах ли да говоря за жалката мизерия на човешкото състояние, от там естествено трябваше да покажа необходимостта Христос да се жертва за нас, да пролее кръвта Си за греховете ни и да ни освободи от тяхната сила.” Апостола на индианците доказал, че не само проповядването на Евангелието може да разтопи сърцата на диваците до покаяние, но и че това е единствения начин за трансформация на живота им. Веднага след като индианците предавали сърцата си на Исус се отказвали и от старите си езически пороци. След една година работа в Каунамиик, Брейнард убедил индианците да се преместят в Стокбридж, където били под ръководството на господин Сарджент, а по-късно и под Джонатан Едуардс. От там нататък енорията на Брейнард се пренасочило от Делауеър към широки области от Ню Джърси и Пенсилвания. Индианския град Кросуиксънг бил неговата база и там той си построил малка колиба. За известно време бил много подтискан от индианските езически практики, от лошите им помисли и кораворатността на сърцата им. Но ъой продължавал да сее семената на Евангелието и да ги полива със сълзите си, защото вярвал Божийте обещания. Често се оттеглял в гората и тя била огласяна от виковете на сърцето му за неговите “бедни Индианци.”
За известно време мощно съживление избухнало в Сускуеханна и жътваря с радост събирал скъпоценните души. Един ден докато проповядвал върху Исайя 53, “Словото бе придружено с удивителна сила, множеството бе силно засегнато и имаше голяма скръб сред тях.”
Изведнъж това общество осъзна важността на душите си. Идваха при мисионера от всички посоки за да слушат посланието му и падаха на земята в стонове и викове поради греховете си. Едана жена извикала ”Имай милост към мен, Боже.” Старей от племето, който бил магьосник и други пияници викали за милост със сълзи на очите си. Множествата се обръщали и станали известни като “молещите се индианци”, защото както мисионера и те стоели в застъпническа молитва за племето си. И какво било посланието, което произвело тези значими резултати? Когато един от мъжете бил попитан, “Защо плачеш толкова много?” той отвърнал, “ Когато мисля как Христос е бил заклан като агне и пролял Кръвта си за греховете ни, не мога да не плача.” Това било посланието на Исайа 53!
И когато Брейнард призовал неговите християни индианците за първото причастие и им говорил за великата жертва, която символизират хляба и виното, цялото събрание било залято в сълзи.
МИНАВАЙКИ ПРЕЗ ПОРТИТЕ
Веднъж християнин се изповядал, че понякога губи плама си в посвещението си към Бог. Когато го попитали как го възстановява той отвърнал: “Когато си мисля на къде съм тръгнал – това ми помага .” същото било и с Дейвид Брейнард.
След 5 години трудни пътешествия, различни опастности и почти непрестанна болка, крехкия болен от туберкулоза, храчещ кръв, обхванат от треска и падащ по пътя за Нортхямптън Брейнард се прибрал в дома на Джонатан Едуардс за да умре там. Но той не е в никакъв случай унил. Той мисли за мястото, на което отива и душата му е извънаредно щастлива. Странника е свършил пътя си и жадува за колесницата, която да го отведе у дома. Когато някой отивал да го посети с Библия в ръка той възкликвал: “ О, тази скъпа книга! Скоро ще я видя отворена! Тайните, които са в нея ще бъдат разкрити!”
Силите го напускали, но духът му се издигал. “Направен съм за вечността,” шептял той. “Колко искам да съм при Бог и да се поклоня в присъствието Му.” В очите му имало светлина от другия свят, когато мълвял, “О, Спасителя ще види плода на Своята душа и ще се зарадва. О, ела Господи Исусе! Ела бързо!” И с тези думи на устата си той посрещнал смъртта като дълго очакван приятел, който щял да го заведе в присъствиетона Царя!
“Дневника” на Брейнард открива пламенно и често желание да “изгоря” за неговия Господ и “да съм запален за Бог.” “Това е моето желание,” казва той, “да бъда запален, постоянно горящ за Божествената служба, до последния си момент.”
До края, Брейнард бил изцяло загрижен за разширяване на Царството на неговия благословен Изкупител, страдащия Христос от Исайа 53.
На смъртното си ложе той се молил Този, който “бил наказан за престъпленията ни” да може “да види мъкат ана душата си и да се зарадва.” На 9 Окт. 1747, Брейнард изпитал неизразима радост, която толкова дълго веселяла геройчното му пътуване - “ да бъде отделен от тялото си и да се намери в присъствието на Господа.”
Пламъкът, който горял толкова ярко и топлил мнозина изглежда изгорял до края. Но само така изглеждало. Смъртта е сюблимната илюзия в живота. За тези в Христа няма смърт и те не са мъртви. Събитието наречено смърт не угася, а по-скоро усилва, визнения пламък на живота и службата. Той не е мъртъв. Посветения дух на Дейвид Брейнард продължава да грее в Божествена служба и до известна степен, отвъд всичките му представи той е още ЗАПАЛЕН ЗА БОГ.