Предишна глава  Съдържание

Дом за сирачета на майка Тереза

Това, което щяхме да видим, надхвърляше всичко, видяно до сега в Индия. Домът представляваше една зала, в която в няколко редици бяха наредени креватчетата на децата. Бях си приготвил фотоапарата да снимам, но една от жените от персонала ни каза, че е забранено. Тръгнах по първата редичка и в първото креватче видях да лежи по гръб едно дете, което се тресеше в ужасен епилептичен припадък, сгърчило лицето си и изкривило цялото си тяло. Огледах се да видя някой от обслужващия персонал, който да помогне на детето, но не видях никого. Тогава положих ръце върху детето и започнах да се моля за него и да гоня демона на епилепсия. Когато гърчът му поспря и то поутихна, преминах по-нататък. На следващата кушетка лежеше по гръб друго дете и от него се носеше неприятна миризма. Когато се вгледах по-внимателно в него установих, че пеленките му отдавна не са сменяни. На самото дете му беше много неприятно, а и на тези около него също. Пак се огледах да открия някой от обслужващия персонал, който да помогне на детенцето, но отново не видях никой. Явно децата бяха твърде много, а персонала малко и не можеха да насмогнат на всички на време. Продължих по-нататък и в една кушетка видях детенце, което се беше изправило и стоеше с гръб към мене, хванало се с ръчички за перилата на кушетката. Спрях се и се загледах в него учуден защо то се движи толкова бавно, мъчейки се да застане с лице към мен. Детенцето едвам-едвам, опипвайки с ръцете си перилата на кушетката, направи една обиколка и застана с лице към мен. Когато го видях, направо се ужасих от гледката. То нямаше никакви очи, а само леко вдлъбната кожа. Ноздрите на носа му сочеха нагоре, устата му беше изкривена силно на една страна, а главата му беше много голяма и квадратна. Останах като втрещен. Без да ме вижда, това дете си вдигна ръцете точно към мен, сякаш искаше да ми каже: "Вдигни ме от кушетката и ме прегърни." Вгледах се в дрехите му, те бяха отвратително мръсни, а аз съм много гнуслив човек и си помислих: "Ако го вдигна, ще си изцапам дрехите", и понечих да тръгна, но друга мисъл ме спря: "Ако дрехите се изцапат, могат да се изперат. Вдигни това детенце и му покажи любов." Пресегнах се, вдигнах детенцето и го прегърнах. Когато то усети допира на моето тяло с неговото, силно обви врата ми с двете си ръце. Аз започнах да му говоря галено на български и на английски: "Хубавец, всичко ще бъде наред. Аз се казвам Серафим, а ти?" Разбира се, той нищо не разбираше от това, което му говорех, но усещаше близостта на друго човешко същество. Когато стана време да си тръгваме и поисках да върна обратно детенцето в кушетката, то не ме пускаше. Сигурно си мислеше: "Кой знае колко дълго време ще мине, докато някой друг ме вдигне и ме прегърне, и ми покаже любов."

След тази драматична среща, която остави за винаги отпечатък в моето съзнание, моето сърце към нуждата на света не беше вече същото. Два дни по-късно напуснахме Индия, но аз си обещах, че с Божията помощ отново ще се върнем, за да продължим да Му служим там.

Скъпи читателю,

Сляпото детенце от дома на майка Тереза символизираше цялата нация Индия. На света има около 40 милиона слепи хора. Над 10 милиона от тях са в Индия, което я прави страната с най-много слепци в буквалния смисъл на думата. В Левит 26:15-16 Бог е произнесъл проклятие за слепота върху всеки, който Го е пренебрегнал и е тръгнал да се покланя и служи на чужди богове: "... и ако отхвърлите повеленията Ми, и ако душата ви се погнуси от съдбите Ми, та да не вършите всичките Ми заповеди, и нарушите завета Ми, тогава ето какво Аз ще ви направя: ще изпратя върху вас ужас, охтика и треска, които ще развалят очите ви и ще стопят душата ви; и ще сеете семето си напразно, защото неприятелите ви ще го ядат." Индия е най-проклетата страна на света и това ясно се вижда от броя на милионите, които живеят в мизерия, бедност, във физическа и духовна тъмнина. Затова Бог ми показа това детенце, за да видя ясно как в едно човешко същество е вплетена трагедията и нуждата на една цяла нация. Буквално стотици милиони са индийците, които никога не са чували за Исус. Нима трябва да стоим и за напред така безучастни към тяхната съдба? Повече от убеден съм, че не. Като български християни Бог ни е дал и средствата, нужни за мисионерство, и хората, които трябва да отидат. Едиственото, което ни прави истински християни на първо място е любовта ни към Бога и на второ - любовта ни към себеподобните. Тези две заповеди са събрани в едно от Исус във Великото му поръчение. Мигове преди да се раздели с тях, Той заповяда на учениците Си: "Идете по целия свят и проповядвайте Евангелието на всяка твар" (Марко 16:15). "Целия свят" означава наистина, че трябва да се отиде до всяко племе и всяка народностна група, съществуващи на този свят и да им се прогласи великото име на Исус. Готов съм по-скоро да умра, но да изпълня Божията заповед, отколкото да стоя самодоволно и да съм от оня тип лаодикийски християни, които от нищо друго не се интересуват освен от собствения си егоизъм. Постоянно се молят: "Господи, ела да вземеш Църквата Си!", а в действителност нищо не правят за да покажат с делата си, че наистина обичат Бог и всички ония, които не са чули за него. Време е да спрем да се оплакваме, че нямаме пари за мисионерство и подготвени хора за това. Истината е, че нямаме вяра в Господа на Силите, който може да умножи малкото, което имаме, но даваме от сърце, и да го употреби за Своя слава. Време е да паднем на коленете си, да Го молим и да плачем за тези нации. Време е и българската Църква да вземе активно участие в изпращането на мисионери там!

горе