След като се върнахме от Индия, дадохме отчет за работата си пред църквата в Пловдив и по-късно ме взеха войник. Малко преди да се уволня от казармата, една сутрин, докато се молех, Бог много ясно ми проговори, че желае след приключването на казармата ми да започна да обикалям църквите в България и да споделям за духовните нужди на Индия. Бог ми каза, че иска от България да се изпращат много мисионери в Прозореца 10/40, така че когато се уволних бях покорен на Неговото слово и започнах обиколката си из цялата страна. След близо една година посещения на различни църкви от различни деноминации, Божият Дух отново вложи желание в сърцето ми относно отиване в Индия. Това трето пътуване беше подкрепено от най-различни църкви от цялата страна, включващи хиляди християни, които бяха зад мен с молитва и пост, и финансите си. За разлика от първите две пътувания сега бях сам, защото Мария забременя и счетохме, че е най-удачно тя да остане в България. С нейната благословия и с подкрепата на всички онези християни, аз заминах на 6 април 2001 г., отново с полет през Москва за Делхи. Целта ми беше, както и във второто пътуване Лякнау. Уверен бях, че Бог ме изпраща там, за да проповядвам Евангелието а онез, които са в тъмнина и да проуча условията за създаване на Българска мисионерска база, в която целогодишно да има български мисионери, работещи и служещи там. Самолетът казна в Делхи рано сутринта, в 4 часа и от аерогарата се отправих към новата ж.п. гара в Делхи. Там разбрах, че за Лякнау има влак в 2 часа следобяд, но от една друга гара, след един час тръгвал влак за там, така че наех една велорикша и през оживените улици на Делхи се отправих към тази гара. Като влязох в салона, където се продаваха билети, останах смаян. Пред няколкото каси имаше опашки от по тридесетина човека, а влакът ми тръгваше след 20 минути. Помолих се Господу да ми даде билет. В дъното на салона видях една каса, където никой не продаваше, но бяха струпани няколко човека и си говореха. Отидох там и помолих един от служителите вътре за билет до Лякнау. Дадох ме 500 рупии и той изчезна някъде. Мина известно време, а служителят го нямаше и си помислих, че е изчезнал с парите, но след малко се върна с билет и ресто (е, беше си удържал няколко рупии за услугата), а аз се отправих към влака. Билета ми беше за трета класа. Т.е. там където пътуват най-бедните. Как уцелих един вагон, който беше предназначен за военни, не зная, но влязох вътре, където нямаше такава навалициа и хората там като ме видяха, че съм бял ми позволиха да седна, защото ако не си военен нямаш право да пътуваш там, а в другите вагони за трета класа е невъобразима навалица. Седалките, на които седяхме бяха дървени и наребрени. След два часа задните ми части изтръпнаха, а и бях уморен от пътуването със самолет цяла нощ и доста ми се спеше. Но Бог и за това се беше погрижил. Огледах се в другото купе и видях, че едно от местата, определено за багаж, намиращо се над седалките е свободно. Доста често, вместо там да се слага багаж, индийците лягат и спят. Разбира се, който първи изпревари, той ляга. Помолих хората в това купе да ми разрешат да легна там и без проблеми те ми разрешиха. Така че остатъка от пътя до Лякнау го прекарах в спане. На гарата в Лякнау се пазарих с един велорикша, да ме закара до централната църква на “Асамблеие на Бога”. Там заварих жената на пастора и я попитах дали познава Джоб и Мейбъл - нашите приятели от преди три години и дали те са в Лякнау в момента. Тя ми отговори, че ги познава и им се обади.

горе