През януари 1997 г със съпругата ми бяхме приети да учим в мисионерско училище на "Младежи с мисия" в Англия. Курсът на обучението беше 6 месеца, като 3 от тях - теоретична част и 3 - практична. Времето на теорията бързо изтече и нашият екип от 8 човека (3-ма от САЩ, 1 от Южна Корея, 2-ма от Великобритания и аз и съпругата ми) вече се подготвяше за отпътуването си за Индия.

Пътувахме от Лондон, летище Хийтроу до Ню Делхи с един полет, траещ около 20 часа. Излетяхме от Лондон в 22 часа и след вечерята заспахме. Около 7-8 часа сутринта се събудих и погледнах през люка. Под нас беше Арабската пустиня. До където ни стигаше погледа само пясъци. Неволно направих сравнение с нашата прекрасна природа, с величествените ни планини, плодородните ни равнини и лазурното Черно море. Кацнахме за смяна на самолетите в Манама - столицата на Бахрейн, където престояхме около 1 час. Летището беше в типично арабски стил, изградено с мрамори, блестящо от чистота, пълно с луксозни магазини, в които се продаваха скъпи часовници и бижута. Това, което ми направи впечатление беше, че имаше две стаи за мъже и за жени, специално предназначени за молитва към Аллах. От Манама през Абу Даби и Маскат вече летяхме към столицата на Индия.

Когато се носехме над Ню Делхи видяхме големи къщи със зеленина и плувни басейни. Тогава не очаквахме какъв голям контраст ще видим в действителност. Кацнахме в 18:30 часа. Летището беше изключително чисто и на световно ниво. След като минахме митническата проверка и излязохме извън пределите на летището, осъществихме и първият си истински контакт с тази страна. Температурата на въздуха беше 36 градуса, беше задушно и миришеше странно. По-късно научихме, че това е от тамяна, който се кади пред божествата в храмовете им. Чужденец, който за първи път стъпва в Индия, губи ума и дума, когато се сблъска с реалността там и ако няма водач, който да му помага, ще му бъде много трудно. Затова нашият екип бе посрещнат от една мисионерка от Австралия, която от две години служеше на Господа в тази страна. Тя се казваше Джаки. Цялата група от 9 човека се натоварихме в две таксита и потеглихме към хотела, в който щяхме да преспим. За първи път през живота си виждах такива примитивни превозни средства и шофьори, които едва ли спазваха някакви правила за движение. Когато пътувахме към хотела и спирахме поради задръстванията имах чувството, че ще ни нападнат докато сме спрели и ще ни ограбят. Срам ме е да го призная сега, но изпитах страх. Още си спомням неприятното усещане как всички те гледат и все едно, че ти мислят зло. Разбира се, две седмици по-късно се движехме сред хората така, сякаш сме живяли с години в Индия. Както ви казах, няколко години аз се подготвях за срещата си с Индия, но когато вече бях там и видях каква е наистина реалността, казах на съпругата си Мария: "Това, което виждам, надминава и най-мрачните ми очаквания." Горещината, безкрайната мръсотия, множеството от хора, което нямаше край, големият шум (никога не бях чувал такова бибиткане на клаксони), неприятните миризми, които се носеха навсякъде, спокойно разхождащите се крави и хиндуистки храмове - малки и големи, ти създават впечатление, че си в някакъв друг свят. След 20 минутно пътуване пристигнахме в хотела, където трябваше да преспим една нощ.

Два часа чакахме да ни регистрират и най-сетне всеки получи стаята си. Нашата представляваше стая с двойно легло, телевизор, стол, отделно баня с тоалетна. Беше много задушна и съпругата ми откри прозорец, но изненадата и на двама ни беше голяма, когато установихме, че този прозорец се намира в банята и половината му стъкло го нямаше. Когато погледнах през прозореца видях една яма, пълна с мърсотии и точно срещу мен на два метра друга баня и тоалетна (тяхното стъкло обаче беше здраво). Можете да си представите в какви ситуации изпадахме, когато трябваше да се изкъпем или да ползваме тоалетната.

Нощта беше изключително задушна, но аз заспах веднага, а съпругата ми не успяла да заспи и започнала да се моли за Божията закрила към нас. Тогава Бог й казал, че нито един косъм няма да падне от главите ни по време на това пътуване. Посред нощ от съседната стая се разнесе шум от работа на някаква машина, която тракаше, а към 7 часа сутринта и висок говор от индийски филм. Надявахме се следващите нощи, които ще имаме в Индия, да са по-спокойни.

На обяд целият екип се събра, за да отидем в ресторанта да се храним. Когато сервираха чиниите, нашият приятел от Южна Корея Санг Кюн възкликна изненадано, че в неговата има муха. Това не е никак странно, като се знаят ниските изисквания за хигиена, които имат индийците. След няколко часа ни предстоеше дълго пътуване на север.

горе