Джайнистите, които в момента в Индия са около 4,5 милиона души и населяват главно Западна и Северозападна Индия вярват, че вселената е безкрайна и не е създадена от божество. В такъв смисъл няма истинско поклонение към бог или богове, по-скоро те се покланят на освободените вече от прераждането души, които са само вдъхновение за останалите, а не източник на сила или помощ. Въпреки това все още има джайнисти, които посещават хиндуистки храмове и се покланят на идолите там. Джайнистите се делят на две групи: бяло облечените шветамбара и дигембара, които ходят чисто голи. Втората група е доста по-малобройна, съставена от монаси. Вярват в абсолютното ненасилие към което и да е живо същество, затова са строги вегетарианци. На устата си слагат парче плат, а в дясната си ръка носят метла и докато бавно вървят, метат пред себе си. Целта е да не би случайно да стъпчат някое насекомо, като мравка или бръмбар, или да не глътнат някой комар. За тях това е голям грях.

В такава духовна обстановка бяхме поставени да работим.

Първите няколко дни се адаптирахме към часовата разлика и климата. Два дена след като пристигнахме, посетихме една християнска рок група "Olio", съставена от индийци и един американец. Тяхното служение е да посещават различни градове и да изнасят концерти, като по този начин свидетелствуват за Господа. Такива форми на служение в Индия са доста плодотворни, поради голямата любов на индийците към музиката.

В неделя посетихме църквата на домакините, която е към деноминацията на “Братята”. Техните доктрини са сходни с тези на баптистите по отношение кръщението в Святия Дух. Друго характерно за тях е, че по време на богослужението всеки може да вземе думата и да сподели с останалите от Божието Слово. В това отношение те са по-близки до Библейския модел за богослужение, даден в 1 Кор. 14:26: “...Когато се събирате всеки има да предлага псалом, има поучение, има откровение, има да говори непознат език, има тълкувание. Всичко да става за назидание.” Вярно е, че в духовната област този вид църкви не са много силни, но в отношение на това, че всеки е насърчаван да вземе участие в богослужението, те са много по-близо до Божията воля, отколкото доста от църквите в България, където само един човек проповядва. Бяха събрани около десетина човека. Поканиха ме да кажа нещо. Имах възможност да проповядвам около 15 минути и избрах да говоря за езика ни и как го употребяваме. Когато свърши богослужението, получихме покани да посетим домовете на всички, които бяха събрани на църква. Така че скоро след това с Дейвид и пастора на тази църква посетихме тези хора. Във всяка къща по индийски обичай ни черпиха с чай и бисквити. Разговаряхме с вярващите, насърчавахме се взаимно и се молехме за нуждите им. Едно от семействата, които посетихме, беше изключително бедно. Преди 10 дена им се беше родила дъщеричка и когато влязохме в техния дом, който представляваше само една стая, майката с детето от уважение към нас излезе навън, за да направи място в стаята за мен и Мария. И въпреки беднотията им много по-добре е да си в тяхното положение, с тяхното отворено сърце, отколкото да си богат и егоист.

Няколко дни по-късно дойде и предложението от страна на домакините ни да посетим едно от техните училища, намиращо се на 200 км от Лякнау в гр. Орай. Това е един малък за стандартите на Индия град със 100 000 души население. Пътуването ни трая около 5 часа, като този ден беше голям хиндуистки празник - Ракша бандан. Той се празнува, когато е пълнолуние по време на месеца шравана, който по нашия календар съвпада с юли-август. По време на този празник момичетата връзват амулети на дясната ръка на братята си, за да ги пазят от зло. От своя страна братята дават подаръци на сестрите си. В крайбрежните райони на Индия този празник се свързва с отдаване на почит на морското божество Варуна. В морето се хвърлят кокосови орехи в негова чест.

горе