Бяхме щастливи, когато пристигнахме в Бопал. От там продължихме един час с такси, за да отидем до Сихор. Настанихме се в хотел на “главната” улица. Този хотел беше под всякаква критика относно хигиената. Добре, че си носим наши чаршафи навсякъде с нас. Аз поисках топла вода, за да се изкъпя и ми казаха, че след половин час топлата вода ще дойде. И какво беше удивлението ми да видя как пристигна топлата вода - в една кофа пред вратата ни. Нямаше как да вляза в тази кофа, така че си останах неизкъпан. На другия ден госпожа Дас посети някои семейства, а аз и Мария тръгнахме да се разходим из града. Тук има много мюсюлмани и сутрин рано от джамията мюезинът призовава правоверните за молитва. Жените мюсюлманки са изцяло в черно, като дори и лицата им са забулени. В този малък град бяхме атракцията на деня, тъй като всички се обръщаха да ни гледат. Тук явно други бели хора рядко идват. В 8 часа вечерта отидохме на молитвено събрание, като започнахме с индийска точност в 9:30. Помолихме се кратко, а след това се поднесе слово за новоповярвали. Междувременно Мария трябваше да си свали обиците и да си слага шал на главата. Братът, който проповядваше я “настави”, че не трябва да се облича в скъпи дрехи, да носи украшения и т.н. Както и по-нататък при срещите ни с християни от тази деноминация щяхме да забележим, че те изключително много държат на такива дребни неща, а не се съсредоточават и концентрират в дейности, които са много по-стойностни, например евангелизаторство и ученичество.

Следващият ден беше 15 август, национален празник за целия индийски народ. Това беше 51-та годишнина от независимостта на Индия от Великобритания. Откакто бяхме пристигнали в хотела, в съседство непрекъснато пускаха една и съща развалена плоча, която явно възхвалява индийската сила. Но звучеше толкова фалшиво, че не можеше да се стои в стаята ни.

В 7 часа сутринта бяхме в частното училище на г-жа Дас като почетни гости. Даде ми се дори възможност да говоря пред учениците, като свързах този празник със свободата, която християните имат от греха чрез Господ Исус Христос. На Мария поднесоха цветя. След официалната част децата искаха да се запознаят с нас и да ни задават въпроси. Едно от момичетата дори поиска Мария да й се подпише на дланта.

Шестнадесети август беше последния ден от пребиваването ни в Сихор. Сутринта присъствувахме на първата копка на новото училище, което ще бъде построено следващите години. Помолихме се, г-жа Дас ме покани да прочета 127-ми псалом. Имахме и кратка почерпка с банани. В този неделен ден отидохме и на богослужение в дома на брата, който говори на молитвеното събрание в петък вечер. Там бяха събрани около 10 човека. Аз проповядвах, че Църквата в Индия трябва да се събуди, за да види какво става около нея в тази страна и да се погрижи за погиващите. Домакините ни поканиха след богослужението да останем на обяд, но ние нямахме време, защото влакът от Бопал беше в 15 часа. Отново закъсняхме за гарата и то защото двама от индийците, които ни придружаваха, били гладни и отишли да се нахранят. На гарата пристигнахме твърде късно, за да си купим билети. Започнаха разправии и ходене насам-натам. На няколко пъти се качвахме в един вагон, след това - в друг, отново уговорки с продавачите на билети, изобщо, уреждане на пътуването ни в последния момент. Накрая ни продадоха места в спален вагон с климатик и невероятно чисти завивки. Тук нямаше много хора, заради фантастичната цена на билетите. Поради слабата организация на приятелите й, на г-жа Дас се наложи да плати многократно по-скъпи билети, от което не й стана никак приятно. В 23 часа пристигнахме в Орай. Г-жа Дас заяви, че е много късно и опасно да се приберем с рикша в нашето общежитие, така че отидохме да преспим в друго общежитие, също тяхна собственост. Рикшата, с която пътувахме от гарата до общежитието беше толкова нестабилна, че Мария непрекъснато се безпокоеше да не се обърнем в някоя локва в тези неосветени улици. Пристигайки в общежитието се оказа, че двама слуги трябва да станат от леглата си, за да легнем ние в техните завивки, които бяха толкова мръсни, че ни беше гнус да легнем в тях дори с дрехите си. Нямаше обаче друг изход, трябваше да изкараме 6 часа в тази мизерия, която е толкова често срещана в тази страна.

Сутринта ни закараха до нашето общежитие. Успяхме да хванем водата от 7-8 часа, за да се изкъпем и изперем. Този ден останахме да се починем. Вечерта за разлика от друг път, когато им проповядвах за Исус, ги оставих да слушат християнска музика, защото ние трябваше да се помолим за едно момче, което беше много зле. Той имаше проблеми с дишането и сега болката му беше много голяма, очите му бяха станали червени и обърнати нагоре. Много деца се молеха за него. Тук почти всеки ден някой е болен, но се надяваме чрез нашите молитви всичко това да принесе слава на Бог.

горе