На другият ден бяхме на богослужение. Аз проповядвах за отношението ни към Божието слово. След това имаше празник и ядохме южно-индийска храна от щата Керала. Храната не беше вкусна, но интересното беше, че ядохме върху бананови листа вместо от чинии.

В един от разговорите си с Биг Мадам - собственичката на училището, тя ми каза, че БиДжиПи - партията, която е силно хиндуистка и антихристиянска, им правели проблеми относно нас, така че най-добре щяло да бъде да заминем за Лякнау. След няколко дни и това стана. Сбогувахме се с учителите и учениците, но никога няма да забравя раздялата с три от момчетата от десети клас. Вечерта, преди да си заминем на другия ден, на врата ни се почука и когато отворих пред мене стояха Петър, Павел и Йосиф. Като Петър плачеше неудържимо. Тук трябва да разкажа как тези деца получиха нови имена. В първите дни след пристигането ни в Орай, когато го запитвах как се казват, разбрах, че болшинството от тях носят имена на техни идоли: Вишну, Рам, Лакшми, и т.н. Родителите им ги именуват така при тяхното раждане с цел децата да придобият благоволението на хинду божествата. Когато аз осъзнах, че трябва да наричам децата с тези имена не ми стана приятно, мислейки си как ще сложа в устата си тези омразни наименования. Няколко дена мислих по този въпрос и накрая с Божията помощ го измислих. Събрах около 30 деца, с които бях най-много в контакт - всеки следобяд играехме футбол, строих ги в една редица и им казах:

- От днес имате нови имена. Ти си Авраам - и посочих едно височко момче от десети клас. Той ме погледна учудено, явно още не можеше да схване за какво става дума. Но аз продължих по-нататък.

- Ти си Исаак, а пък ти Яков. Ти си Давид, а ти Соломон. Ти си Матей, а ти Лука. Ти си Марко, а ти Йоан. Ти си Йосиф, а ти Моисей. Ти си Павел, а ти си Петър. Ти си Тома, а ти… и така им дадох Библейски имена. Отначало бяха малко объркани, но впоследствие всеки си запомни новото име и дори започнаха помежду си да се наричат така.

И тъй, Петър стоеше пред мен и плачеше. Попитах го защо плаче? А той ми отговори, че плачел, защото не искал да си тръгваме. Аз го попитах:

- Защо не искаш да си тръгваме. Той ми отговори:

- Защото искам да продължите да бъдете наши учители.

- А защо искаш да бъдем ваши учители?

А той каза:

- Защото вие ни показахте какво значи любов. Вие ни показахте как се обича.

По-късно аз мислех върху тези думи и разбрах, че по този начин Бог все едно ни казваше: “Благодаря ви за работата, която извършихте в това училище. Справихте се добре.” И един вид тези думи бяха като награда за нас, за всичките ни усилия и трудности, с които се срещнахме в Орай. Трудности от всякакъв характер: липсата на вода, еднообразната храна, голямата жега и влага. Един вид специфично духовно напрежение, което можеш да усетиш само, когато си на мисионерското поле, отвсякъде заобиколен от хора изповядващи идолопоклонническа религия. Трудности, които като се четат на листа хартия, може и да изглеждат нищожни, но са съвсем реални и не леки за минаване, когато ги изпитвахме на гърба си. Но в това училище наистина Бог се прослави за престоя ни, в който бяхме там. Децата имаха възможност ежедневно да слушат Божието слово, а това семе, което попадаше в техните уши и сърца, на Божието време то ще даде плод. Християните в местната църква се назидаваха. Бобан беше кръстен в Святия Дух и пое нашето място на Библейския получас. Пък и Бог изработи в нас нещо ново - сила да се справяме с трудностите описани по-горе.

Така свърши престоят ни в Орай и започна нов етап в нашето служене, в Лякнау - столицата на Утар Прадеш.

горе