Първите дни отново се настанихме в къщата на Дейвид в квартала, където живеят предимно хора от средната класа. Този квартал се казва Гомти Нагар и има около сто хиляди души население. В онеэи дни предимно четохме Библията и търсехме Божията воля за водителство. Тогава на гости на семейството на Дейвид дойде пастор на име Виктор, който ги посещаваше всяка седмица и имахме домашна група. На това събрание пасторът проповядва. След като мина “официалната” част, аз попитах пастора с какво се занимава през останалото време и той ми отговори, че посещава къщите и улиците в неговата част на квартала, като проповядва за Господ Исус. Замислям се дали да не работя с него и споделям това с Мария. Тя обаче още не беше убедена. Казах си: “Ако е Божията воля, ще работя с този пастор за да проповядвам и аз по къщите на хиндуистите.”

На другия ден бяхме в най-голямата църква в Лякнау, “Асамблея на Бога” (еквивалент на Българските петдесятни църкви). Пасторът на църквата беше в Америка и след час и половина помазано хваление, предимно на английски, проповядва млад мъж, който беше заместник пастор. Той говореше много емоционално и много крещеше и си мисля, че се опитваше да подражава Шамбак. Говореше за духовното воюване. За наша най-голяма изненада в тази църква се срещнахме с Роузи, американска мисионерка, която познавахме от Англия, където бяхме в училището на “Младежи с мисия”. Тя вече не работеше с “Младежи с мисия” а с “Асамблея на Бога”. Тя и миналата година ни запозна със служението си в Индия от три години и ни даде практически съвети, които ни бяха полезни, когато за първи път бяхме в Индия. Роузи ни запозна и с едно боливийско мисионерско семейство - Джоб и Мейбъл. С тях си уговорихме среща за след два дена. Когато ги посетихме в техния апартамент останахме като замаяни. Не сме си и представяли, че в Индия има такива апартаменти и такова обзавеждане. Всичко беше като на Запад, изключително чисто, все едно, че бяхме в друг свят, а не в Индия. Тогава сравнихме двата стандарта на мисионерство. Този в Бунтар миналата година и този тук. Джоб и Мейбъл бяха приготвили хубава храна - печено пиле, картофено пюре, грах, препечени филийки с масло, салата, “Пепси”. За десерт имаше шоколадова торта и сладолед. Това за нас беше обяд мечта.

С това семейство бързо разбрахме, че имаме сходни виждания и вярвания. От Джоб разбрах, че те са първите мисионери, изпратени от Боливия в Индия. Когато за първи път дошли в Индия не са знаели нито английски, нито хинди и първите няколко дни, виждайки реалността в Индия са плакали в хотелската си стая, молейки се на Бога да направи чудо и да ги върне обратно в Боливия. Бог не направил чудо да ги върне в родината им, но с неговата благодат те бяха научили и английски и хинди. Зад тях стояха 500 църкви, които ги поддържаха духовно и финансово. Джоб ми каза, че заплатата им била 500 долара на месец.

В онези дни с Джоб се стремяхме да създаваме контакти с момчета, които играеха всеки ден футбол на стадиона в Лякнау, ставайки техни приятели, ние им споделяхме Евангелието. Но по начина на слушането им виждах, че не ги интересува много-много. Разбрах, че в Лякнау има офис на ICI (кореспондентска програма за изпращане на християнски материали чрез писма) и понеже не исках да стоя бездеен, ходех да помагам в разпращането на тези писма до различни части на Индия.

Някъде в ония дни си празнувах рождения ден в къщата, където живеехме. Бяхме Мария и аз, Бетси - жената на Дейвид, Джоб и Мейбъл и Роузи. За първи път си празнувам в Индия рождения ден и е доста необичайно. Хапнахме ориз басмати, телешко, чапати, имаше нещо за пиене, за десерт - банани. Храната я приготви домашният слуга Чату. В Индия почти всяко семейство от средната класа си има слуга, някои имат и по двама-трима. За нас като българи това беше доста странно, да живееш със слуга в къщата и по всяко време на денонощието той да ти бъде на разположение. За труда си слугата Чату получаваше 1000 рупии (около 50 лв.) на месец.

На първи октомври с нашия домакин Дейвид ходихме до един малък град, казващ се Пратабгра на три часа път с кола от Лякнау. Там Дейвид имаше среща с един министър на образованието за щата Утар Прадеш. Този министър най-нагло си поиска подкуп от Дейвид, иначе правителството на щата нямаше да им отпусне пари на заем за един проект за болница, която семейството на Дейвид искаше да построи и експлоатира, като с времето семейството на Дейвид връща заема на правителството. Нашите домакини са интересни хора. Те са християни и в обществото са от средната класа и нагоре, но често забелязвам, че правят компромиси с Библията: обичат да слушат светска музика, говоренето им понякога е неподобаващо, иначе всяка сутрин и вечер семейството имаше молитва. Доколко искрена и доколко традиционна беше тя само Бог знае.

Дойде събота и в къщата на Дейвид отново пристигна пастор Виктор за домашна група. Казах му, че искам да работим заедно за проповядването на Словото по къщите, защото тази работа не е за сам човек. Уговорихме се в понеделник да отида в тях и да започнем работата ни заедно.

горе