Самуел Марсден
(1764 – 1838)
БЛАГОВЕСТИТЕЛЯ В НОВА ЗЕЛАНДИЯ И НОВ ЮЖЕН УЕЛС
Еужин Майерс Хариссон
През декември 1814 г. кораба “Активен” хвърлил котва в Уангароа, близо до Залива на островите, Нова Зеландия. Ще посмее ли мисионера да слезе на сушата сред хиляди диваци, които го чакат там? На същото това място няколко години по-рано акостирал английския кораб “Бойд”. Тълпи от озлобени туземци във военни канута превзели кораба и от екипажа, състоящ се от 70 човека само 2 жени и едно момче били продадени като роби. Останалите 67 били убити и изядени в ужасни канибалско оргии. Мисионерът знаел за целия този смразяващ инцидент и знаел, че ако стъпи на сушата неговия живот би бил в изключителна опасност. Както и да е, той слязъл. Говорил с няколко от вождовете и се смесил с мургавите туземци. Дори и повече, той прекарал нощта на брега, спейки на открито сред воини, чиито безбройни копия били забучени в земята.
Кой бил този човек с безстрашно сърце и каква била тайната на неговия нежен дух? Това бил Самуел Марсден, а тайната на неговата огромна смелост може да се намери в изключителния текст Лука 2:10. Марсден казва: “Не съм се страхувал. Приготвихме се да слезем на сушата и за първи път в Нова Зеландия да прогласим Благовестието.” В Лука 2:10 се казва “Но ангелът им рече: Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде.” Както ангелът в този стих Самуел Марсден бил вестителят на могъщо изявление, глашатая на Благовестието от несравнима важност, вестоносец на добрите вести от Небето към земята.
Той бил вестител на Благовестието до всички народи
Самуел Марсден бил роден във Фарсли, Йоркшир, Англия на 28 юли 1774 г. в семейство на религиозни родители, които били членове на методистката деноминация. След завършването на прогимназията Самуел се присъединил към чичо си, търговец в Хорсфорт. Но той не бил задоволен от бизнеса и открил красотата на изкупващата благодат и запалено посветил живота си в служение на Христос. Искал да занесе на другите благовестието, толкова скъпоценно за самата негова душа.
Записал се като студент в колежа Сейнт Джон в Кеймбридж, където попаднал под влиянието на Чарлс Симеон, помазан проповедник на състрадаващия Евангелизъм с мисионерска насоченост. Въпреки, че бил горчиво отхвърлян, пламенното проповядване на Симеон оказало влияние в значителна степен на успешно поколение от студенти и чрез техния живот, изразяващ се в поток от Евангелска доктрина и посвещение, те достигнали всички краища на земята. Един от тези студенти, които бил повлиян бил Хенри Мартин. Пристигайки в Индия той паднал на коленете си в един изоставен храм и извикал: “Сега, Боже мой, нека изгоря за теб!”.
Под влиянието на живота и служението на Чарлс Симеон, Самуел Марсден достигнал до задълбочено убеждение, че цялото човечество се нуждае от спасителното Евангелие, и че отговорност за това носят всички християни, “които трябвало да ускорят занасянето на посланието на светлината, до земите, обгърнати в тъмнина и нощ.” Когато получил предложение да бъде служител в териториите на Нейно Величество в Нов Южен Уелс, той приел, убеден, че назначението ще му помогне да прогласи в далечните райони Благовестието, което в неговия любим текст Лука 2:10 ясно казвал: “…за всичките люде (народи)”.
Той бил вестител на Благовестието на спасението
Марсден бил ръкоположен в началото на 1793 г. и се насочил към Хъл. На 21 април същата година, той се оженил за Елизабет Тристан, която се доказала като изключително посветена съпруга и спътник, способна да споделя неговите стремежи и да вдъхновява неговите най-възвишени усилия.
Корабът на Марсден отплувал на 30 септември 1793 г. Неговия дневник открива, че духът му е бил депресиран, като сравнявал топлото приятелско отношение сред християните в Кеймбридж с безверието на осъдени и затворници, пътуващи към Австралия. Той писал: “Преди се срещах с Божии хора и заедно се молехме и Го хвалехме, а сега не чувам нищо друго, но само проклятия и богохулства.” Изгарял да достигне екипажа и затворниците, като им представи Божия Агнец, затова попитал капитана дали може да отслужва богослужения на кораба. Първоначално му било отказано, но след молитви и дълготърпение, той спечелил и от там нататък Марсден често ръководел богослуженията по време на дългото пътуване. Ревността му за спасени души е описана в неговия дневник.
“На 12 декември 1793 г. чета за успехите на Дейвид Брейнард сред индианците на Северна Америка. Как Господ е почел и благословил неговия труд за обръщането на езичниците. Същата сила може да промени тези закоравели безбожни грешници, на които искам да дам думите на вечния живот.”
Когато някой отива мисионер той прави много важен експеримент. Той буквално слага вярата си в огъня, за да види дали е злато или плява, защото ако не види души да се спасяват, животи да се променят и социални злини да се изкореняват, може да се запита за адекватността на неговото Евангелие и валидността на неговия Христос. Хората на които Самуел Марсден е служел са били облагодетелствани, че той е носел истинското Евангелие, имал е убеждение в Неговата сила и че винаги си и напомнял за чудния успех на Брейнард сред идолопоклонническите и духовно слепи северноамерикански индианци.
През март 1794 г. той и съпругата му се установили в Парамата, близо до Порт Джаксън, Нов Южен Уелс. Там започнали работата. Населението се състояло почти изцяло от криминални, изгонени от Англия. Моралът бил буквално извратен, клетвите нецензурни, казвани почти на всяка дума. Марсден казва: “Обиколен съм от зли човеци, крадци, прелюбодейци и богохулници.” Той не се смаял от изобилието на греха, който го обграждал. Бил убеден, че посланието, което е привилегирован да предаде се отнася до най-буйните и до най-отчаяните грешници и той прокламирал с увереност Благовестието, казано от Исус в синагогата в Назарет, отнасящо се до “освобождение на пленниците”. Марсден описва първата неделя в колонията така:
“Проповядвах за освобождаването от греха и като се връщах обратно у дома един млад мъж ме последва в гората и ми каза колко бил загрижен за спасението на душата си. Надявам се Господ да спаси много души на това място.”
Марсден обикновено ставал към 5 часа сутринта и използвал ранните сутрешни часове за молитва и изучаване на Словото. В неделите първо проповядвал в Сидней, след това ходел 24 километра да Парамата, за да проповядва отново. Проповядването му било простичко, пламенно и точно в целта. За да събуди вниманието към Благовестието, което освобождава от грях той полагал много стабилна основа, като обяснявал човешката греховна природа и трагичните резултати от греха. Това довело някои до обръщение, докато други отхвърляли посланието му и горчиво му се подигравали.
Марсден бил благовестител на Евангелието, което превързва сърцесъкрушените
Докато Марсден мразел и отричал греха, сърцето му било пълно със симпатия към горките осъдени, особено към жените и децата. По различен начин той търсел възможности да им помага и да им свидетелства за утехата, която идва от Божественото сърце. Казано е за Марсден:
“Той щедро се застъпваше за бедните страдалци в тяхната нищета, отваряше училища за техните деца и често посрещаше нуждите им.”
Марсден особено скърбял за ужасното състояние на жените заточенички, които били потопени в безподобни неморалности, водени от стандартите в колонията, в която живеели. Марсден им помагал, като им строил домове и така тези жени не били излагани отново и отново на съблазните на греха и имали възможност да се обучават в християнската вяра. Стотици от тези отхвърлени жени познали Божествената утеха чрез човешкото действие, простряно до тях чрез Самуел Марсден. Въпреки, че бил злостно одумван от определени чиновници и неговите мотиви поставяни под съмнение, той продължавал с действията си, които впоследствие му донесли подкрепата на правителството в Англия и сърдечното одобрение на такива изявени християнски филантропи като Уилям Уилбърфорс, Елизабет Фрай и лорд Чембър. С помощта на тези приятели той бил способен, връщайки се в Англия през 1807 г. да изисква от правителството още трима Божии служители, трима учители и четири механика. Той бил представен на крал Джордж ???, който му дал пет овце от кралското стадо, които да закара в Нов Южен Уелс. По този и по други начини, Марсден бил пионер в развитието на Австралия.
Неговата вътрешна настройка, обаче, била винаги духовна и работата, с която най-много заслужава да бъде запомнен не засяга директно колонията, в която той толкова усърдно работел. Марсден казва: “Аз вярвам, че Бог има благодатни намерения към Нов Южен Уелс и че Неговото Евангелие трябва да се вкорени тук и да се разпръсне сред езическите нации в прослава на Неговата благодат.” Той мислел специално за Нова Зеландия и Дружествените острови, в които все още нито един лъч от Евангелието не бил проникнал.
Той бил вестител на Благовестито на мира
Нова Зеландия е име дадено на група от два големи и няколко по-малки острови, разположени точно от другата страна на Земното кълбо спрямо Англия. Цялата дължина на двата острова надхвърля 1600 км, а в широчина са приблизително 200 км. Площта е почти същата, както тази на Великобритания и Ирландия. През 1642 г. холандския мореплавател Тасман, акостирал край Нова Зеландия. Няколко от неговите моряци стъпили на сушата, където били убити от диваците. През 1769 г. капитан Кук осъществил първото от седемте си посещения в Нова Зеландия и, разбира се, събрал много информация относно страната и подарил не малко семена, различни зеленчуци и животни на новозеландците. През 1772 г. Марион ду Фресне акостирал двата си кораба близо до Залива на островите. Капитанът и екипажа му били пленени, убити и изядени от местните. През 1809 г. 67 членове от екипажа на “Боид” били убити и изядени в Уангароа. През 1816 г. бригатата “Агнес” с 14 мъже на борда заседнала в Залива на бедността и целия екипаж с изключение на един били изядени. Китоловен кораб бил изхвърлен на брега при Уанганул през 1820 г. и освен двама човека всички останали били изпечени и консумирани. Д-р Томпсън казва:
“Трудно е да се схване ужаса, в който новозеландците са били пленници през тези ранни дни. Мореплаватели болни от скорбут при гледката на такава страна, изобилваща със зеленчуци (нещо толкова важно при борбата с тази страшна болест), предпочитали да останат без зъби, отколкото да имат контакт с канибалите. Както сърната се ужасява от тигъра, така и всички хора се ужасяват от човекоядците.”
Аборигените от Нова Зеландия били маори. Приличали на всички полинезийци и имали твърди вярвания в силата на магията, чародейството, заклинанията и злото око. Живеели под жесток закон, наречен табу, което означава, че нещо отделено настрана е свещено и затова не може да бъде докосвано. Всяко бедствие било свързвано с това, че табу е нарушено и изисква наказание. Когато човек умирал, било поради гнева на Уиро, чиито табу било нарушено. Тогава цялото семейство на мъртвеца било лишавано от всичко, което притежава. Ако някое кану е било прекатурено смятали, че Таухириматеа бил разгневен и се прилагало същото наказание. Ако били победени във война, то било поради Ту, бога на войната, който бил разярен от нарушаване на някое табу, свързано с него. Мъртвите тела били табу. Тези личности, чието специално занимание било погребения не можели да държат храна в ръка за определен период от време, така че трябвало да я поемат от пръчки забити в земята.
Животът в Нова Зеландия се е считал за нищо. Маорите влизали във война и при най-малката провокация, били хладнокръвни и жестоки, често предприемали отмъщение към напълно невинни хора. Биха убили, изпекли и изяли мъже, жени и деца. Болните, немощните и възрастните безсърдечно били изоставяни да загинат. Целомъдрието било рядко, ако изобщо се познавало такова. Разговорите били скверни. Хората предадени на магьосничество, убийства, канибализъм и неописуеми мерзости.
Маорите се различавали от другите полинезийци по това, че не само ядяли враговете си, убити в битка, но специално захранвали роби, за техните пирове. Робиня, би получила заповед от господаря си да събере дърва, да запали огън и загрее пещта и изведнъж да получи удар в главата, да бъде сготвена и изядена.
Такива били маорите – немислимо деградирали и в същото време, високо интелигентни. В дадени обстоятелства някои от най-качествените мъже пропътували хиляди километри, за да посетят Нов Южен Уелс (Австралия). Марсден станал приятел с тях, представял ги в дома си и взел свято решение да търси спасението на тази раса, за която Христос умрял.
Една от дъщерите на Марсден пише:
“Баща ми имаше понякога до 30 новозеландци стоящи в дома му. При един случай младеж, племенник на вожда умря и чичо му веднага направи приготовление да пожертва роб, за да помогне на духа му да отиде в другия свят. Баща ми не беше вкъщи в момента и нашето семейство можеше да запази живота на този роб като го скри в една от стаите. Когато баща ми се върна, той говори с вожда, който се съгласи да запази живота на роба. Бивайки в Англия през 1807 и 1808 г. за първата си и последна отпуска Марсден мотивирал много хора за евангелизирането на Нова Зеландия. Църковното Мисионерски Общество и методистите били убедени от него да съставят планове, които по-късно се превърнали в изпратени мисионери. Тъй като в англиканската църква нямало готов ръкоположен доброволец, честта се паднала на трима благочестиви миряни – Уилям Хол, Джон Кинг и Томас Кендал – да се присъединят към Марсден, за прокламирането на Евангелието в Нова Зеландия – Евангелие на мир на земята, поради мира в човешкото сърце, мир между хората, възможен поради кръвта, на Неговия кръст.
Марсден отначало смятал, че диваците първо трябва да бъдат цивилизовани, преди да приемат Евангелието. По-късно променил мисленето си и казал: “Цивилизацията не е необходима преди християнството. Ще откриете, че цивилизирането следва християнството по-лесно отколкото християнството следва цивилизирането.” Църковното Мисионерско Общество специално инструктирало мисионерите си:
“Не бъркайте цивилизацията с обръщението. Докато се радвате като им правите различни добрини, смятайте, че не сте свършили нищо, докато не видите тези безбожници и грешници оживени заедно с Христос.” Връщайки се от Англия Марсден се запознал с болен, измършавял новозеландец, наречен Руатара. Той бил жестоко измъчван от английски моряци, които с фалшиви обещания го прилъгали да отплава с тях в Англия и като почти го изтощили до смърт от работа, решили да го върнат обратно на неговия остров. Марсден се грижел за него и здравето му скоро се възстановило. Той подслонил Руатара в дома си за шест месеца и го учил на християнската вяра, след това го изпратил в Нова Зеландия, като го убедил, че колкото е възможно по-скоро ще го последва.
Когато се върнал в Парамата от отпуска си в Англия Марсден разбрал за клането на екипажа от кораба “Боид” в пристанището на Уангароа. Не можел да намери достатъчно смел капитан, който да го заведе до мястото, затова със собствени средства купил кораба “Активен”, първият от мисионерските кораби като “Джон Уилямс” и “Утринна звезда”, които пренесли такова прославено служение за Христовото царство.
На 19 ноември 1814 г. Марсден отпътувал от Австралия с разнороден екипаж от християни и диваци, заедно с няколко коня, говеда, овце и домашни птици и на 19 декември акостирал в Залива на островите, близо до мястото на скорошния ужас и кръвопролитие. Руатара бил там да го посрещне. Знаейки за кръвожадността на хората си, Руатара се опитал всячески да склони Марсден да не слиза на брега, но мисионерът настоял да слезе на сушата, казвайки: “Сега е времето да стане известно Благовестието в тези тъмни райони на грях и духовно пленничество.” Във всичките анали на смели деяния има ли нещо по-смело от това?
При стъпването си на брега се случило нещо съдбоносно. На хълма отсреща имало тълпа от голи войни, въоръжени с копия и тояги. След известна пауза диваците наближили, размахвайки червена рогозка и викайки “Харомай” (ела насам). После се приближили още повече. Някои от тях имали гердани от човешки зъби, докато други били украсени с парите, ограбени от чужденците, които убили на същия този плаж. Размахвайки копията си те крещели и викали в дивашка ярост. Всяко лице било с ужасно изражение. Това бил техния войнствен танц. Вождовете им, обаче, обявили, че по този начин посрещат някой, който смятат за приятел и чудотворец. Това се случило поради факта, че те никога преди не били виждали кон и когато Марсден свалил кон от кораба, оседлан и обязден учудването на диваците нямало граници.
Същата нощ безстрашния мисионер спал на земята между войните маори. “Не спах много.” – пише в дневника си. Както лежал буден през нощта видял на небето над него едно от най-ярките съзвездия – Южния кръст. После изгряло друго съзвездие – Южната корона – тази брилянтна диадема от светлина, която го убедила в славното усилие на неговата работа. Той се развеселил като си спомнил, че:
Търпеливата вяра има сигурна награда
и тези, които издържат до край Кръста
ще носят корона.
Рождество се паднало в Неделя. Руатара издигнал груб амвон и призовал множествата за християнско богослужение, първото такова в Нова Зеландия. Свещената тишина била нарушена, когато мисионерите запели християнски химн. Тогава Марсден застанал на амвона да проповядва и какъв бил текста в този исторически момент? Същият, който ангелското прогласяване било направено преди хиляди години: “Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде на всичките народи.”
След като оставил трима мисионери на островите Марсден се завърнал в Нов Южен Уелс, но сърцето ме все още било в Нова Зеландия. “Активен” често пътувал до Нова Зеландия, за да закара нови работници и да се върне в Парамата с интелигентни млади маори, които да бъдат обучени и изпратени обратно до своите хора. Марсден имал 7 мисионерски пътувания до Нова Зеландия и във връзка с това имал дълги обиколки на островите. Едно от тези пътуване траело почти една година. Често заставал между войнстващи и враждуващи племена, за да ги помири, но най-възвишеното му деяние е, че бил причина за помиряването на грешните хора с Милостивия Спасител.
Той бил благовестител на Евангелието на радостта
За години мисионерите нямали обръщенци, които да внесат радост в тяхната трудна работа. Били изложени на големи опасности от конфликтите, които се разразявали около тях и не веднъж трябвало да бягат за живота си. Разбира се, спасяващата истина започнала да пуска корени в дивашките сърца и бившите канибали станали пламенни християни. Молитвени домове се издигнали на много места и голямата радост, прочетена от Марсден в Лука 2:10 станала тяхна сладка награда.
Последното седмо пътуване на Марсден до Нова Зеландия било запомнящо се. Въпреки, че бил на 72 години, той настоял да посети неговите възлюбени маори още веднъж. Където и да отивал бил поздравяван от християните със сълзи от радост, докато езичниците изразявали своята веселба, като палели огън и танцували войнствения танц. Един възрастен вожд дълго време го съзерцавал. Когато някой му направил забележка вождът отговорил: “Остави ме на мира. Нека за последен път да погледна тези благословени устни, които Бог ни изпрати и които ни казаха благословеното Евангелие на спасението.” Хиляди дошли да го поздравят и той, както винаги, използвал случая да проповядва Евангелието на чудното изкупление. Когато станало време да се връща на кораба, маорите го вдигнали на рамене и го носили повече от 9 километра. Когато за последно обърнал поглед към бреговете на Нова Зеландия и видял чудесните промени, причинени от Евангелието, уважаемия патриарх възкликнал: “Какво Бог грижливо изработи!”
Върнал се в Парамата и пет месеца по-късно на 12 май 1838 г. заспал, за да бъде завинаги с Господа. Както лежал умирайки някой му казал за надеждата, която е Христос. В отговор той промълвил: “Скъпоценно! Скъпоценно! Скъпоценно!”
Три години по-късно епископ Август Селвин пристигнал в Нова Зеландия, за да поеме работата там, написал: “Виждаме цяла нация от езичници обърнати към вярата. Хиляди по хиляди, млади и стари са с нови сърца и ежедневно принасят утрешни и вечерни молитви, оценят Божието Слово над всичко друго и всички, повече или по-малко, принасят плодове поради влиянието на Святия Дух. Каква удивителна демонстрация на силата на Евангелието!”
На 1 март 1907 г. губернатора на Нова Зеландия открил удивителен кръст, за да почете паметта на Самуел Марсден. Този тип почитание било подбудено от издигането на паметника “Кръста на молитвената книга” близо до Златния мост в Сан Франциско, отбелязвайки мястото, на което капелана на сър Франсис Дрейк провел първата протестанстка служба на тихоокеанския бряг на Америка. Кръстът на Марсден в Нова Зеландия бил с келтски дизайн и там било, написано следното:
“НА ТОВА МЯСТО НА РОЖЕДСТВО ХРИСТОВО, 1814 БЕ ПРОВЕДЕНА ПЪРВАТА ХРИСТИЯНСКА СЛУЖБА ОТ ПРЕПОДОБНИЯ САМУЕЛ МАРСДЕН”
Неговия любим текст бил ангелското прогласяване от Лука 2:10 “Ето благовестявам ви голяма радост, която ще бъде на всичките народи.”
