Джеймс Чалмърс
(1841 – 1901)
Мисионер при канибалитe
Неговата смелост спечели уважението на канибалите;
неговата милост - тяхната вярност и приятелство
Този Чалмърс, който посвети своя живот като мисионер в Нова Гвинея, беше много различен от безотговорния буен младеж, който израстна в графство Аргилшайър, Шотландия. Чертата на характера, която определя момчешкото в един мъж, е любовта към приключенията. Чалмърс пише за младостта си: „Аз бях много неспокоен и горещо обичах приключенията, за мен опасната ситуация беше ободряваща”.
Джеймс Чалмърс е роден през 1841 г. в градчето Ардишайг. Баща му - каменоделец, и майка му - жена от планините, го отглеждат в строга дисциплина на типичния шотладски селски бит. Неговите най-ярки момчешки спомени са свързани с езерото Лох Файн и другите водни басейни в графството. Младия Джеймс става любимец на местните рибари. Той спечелва признание за своята смелост в няколко случая, в които спасява от удавяне свои другари по време на техните лудории.
Като ученик Джеймс не блести особено „нито като участие в учебния процес, нито като поведение”, но е лидер на своите съученици, особено при сбивания между съперничещи си училища. На 13 годишна възраст той напуска местното училище и се записва в Граматическата гимназия. В своите ранни тийнейджърски години Джеймс „се налудува на воля”, но също така това е време, в което той взема решение, което определя целия път на живота му.
Въпреки своя буен характер, Джеймс постъпва в Неделно училище, в клас под ръководството на Гилбърт Мейкле, един набожен човек, който упражнява силно влияние върху момчето. Един път по време на клас г-н Мейкле прочел на децата писмо от мисионер към канибалите на островите Фиджи. Когато свършил да чете, той огледал стаята наоколо и казал: „Чудя се дали в тази стая има момче днес, което да стане мисионер и да занесе Благата вест на такива канибали като тези?”
Вдъхновен, Джеймс веднага отговорил в сърцето си: „Да, аз ще отида, с Божията помощ”.
Споменът за тази случка избледнява следващите няколко години. Джеймс, все още непосветен на Господа, се отдалечава от влиянието на Неделното училище. Но през ноември 1859 г. двама мисионери от Северна Ирландия идват на важна събиране в града. Един приятел убеждава Джеймс да присъства. По време на тази среща той усетил, че посланието се отнася лично до него. Следващата неделя Джеймс пише: „аз бях пронизан отново и отново от осъждането за греха и се чувствах изгубен, далеч от всякаква надежда за спасение.” В понеделник г-н Мейкле дойде за моя помощ и приятелски ме поведе към обещанието и към светлината...Аз чувствах как Господ ми говореше със Своето Слово, и повярвах в своето спасение.”
Осемнадесет годишен, Чалмърс веднага започва да свидетелства на събрания в градчето и графството. Нещо повече, той си спомня своето обещание в момчешките години да стане мисионер, и сега подновява своето решение, този път с увереност в Божието водителство. По съвет на едно мисионерско семейство, той се присъединява към Лондонското Мисионерско общество. Там той е приет и изпратен в колежа Чешънт за теологическо обучение. Неговия копнеж да отиде на мисионерското поле, го кара да учи с голямо усърдие. Все пак, той пази своята любов към приключенията и забавленията. Той остава лидер в студентски лудории, една от които била да облече мечешка козина и да изплаши другите студенти по време на вечеря.
Неговите състуденти от колежа Чешънт споделят за влиянието и характера му: „Той беше висок и тънък...Косата му беше черна и очите му лешникови, с непрекъсната искра в тях. Той беше подвижен и мускулест, гъвкав и в същото време як...Със своите природни телесни, умствени и духовни качества, той беше роден за пионер и водач на хората.”
По време на своите студентски години Джеймс се сгодява за едно момиче на име Джейн Хъркъс. Те се оженват през октомври 1865 г. Два дена след сватбата Джеймс е ръкоположен за служител. Неговото назначаване на Раротонга, остров от групата на Куковите острови в Южния Пасифик, е потвърдено, и двойката чака до януари, когато те трябва да отплават за своето мисионерско поле.
Петнадесет месеца по-късно семейство Чалмърс са все още далеч от Раротонга. Първо те пристигат в Австралия, където прекарват доста време в ремонт на кораба. Оттам отпътуват към един от островите Самоа, откъдето се надяват да достигнат и до Раротонга. Там те се качват на борда на един кораб, командван от известния пират Били Хейъс.
Въпреки първоначалната асоциация, която би се появила, двамата мъже веднага биват привлечени един от друг. Вероятно, „вилнеещия пират и духовния мисионер...нямат нищо общо, освен дръзкото безразличие към опасностите и жаждата за приключения.”
Чалмърс, по свой обичай, провежда своите служби на борда, а Хейъс, от своя страна, се стреми да се представя като джентълмен и дори кара своите хора да присъстват на службите.
На 20 май 1867 г. семейство Чалмърс виждат планините на Раротонга. Лодката не може да се приближи достатъчно до брега, затова един як местен нагазва във водата за да им помогне да стигнат до сушата. Туземецът поисква да узнае имената на пътниците, за да съобщи на тези, които чакат на брега. Мисионерът казал: „Чалмърс”. На объркания туземец му се счува като „Тамате”, както и съобщава на своите, и така това става новото име на Чалмърс за следващите 35 години.
Чалмърс, жаден да бъде пионер в работата за Господа на Раротонга, бива разочарован да открие, че „съкровището на Пасифика”, както наричали красивия остров, бил вече християнизиран. Следващите десет години той става отговорен в една спокойна работа на една вече основана мисия. Все пак, той започва да обикаля из острова, за да опознае по-добре своята „енория”, и в своите походи той открива, че все още там има недостигнати места. Живота на острова е лек, и изглежда единственото занимание на местните е да се борят помежду си или да си организират пиянски угощения, където да се отдават на долните си страсти. Той решава да намери по-добър отдушник на енергията им. Реорганизира съществуващата Учебна Институция и дава възможност за образование на децата.
Един важен момент от мисионерския метод на Чалмърс на Раротонга става явен: той насърчава самоуправлението и независимостта на църквата от европейското влияние, след като е положена добра основа в резултат на добре свършена работа. Той пише: „Докато местните църкви са управлявани от чужди пастори, те ще остават слаби и зависими.” Той редовно посещава местни църкви и отбелязва: „Тези клонове, които са под отговорността на местни пастори, се различават видимо от тези, които са под грижите на европейските пастори.”
Чалмърс многократно подава молби да бъде назначен на ново поле за работа. През 1877 г. той най-накрая получава инструкции да се премести в Нова Гвинея. „Няколко екипа местни учители от островите отидоха в Нова Гвинея през този период, но само неколцина оцеляха от жестокостта на канибалите и тежките климатични условия.” Както всяко предизвикателство, и това го стимулира.
Нова Гвинея, или Папуа, един от най-големите острови в света, се намира близо до северния бряг на Австралия, и по време на пристигането на Чалмърс, той е много слабо посещаван. Чалмърс става за Нова Гвинея това, което Дейвид Ливингстън става за Африка. Той намира хората „много добре физически, но живеещи в най-дивия вариант на варварството. Клечки през носа, големи пръстени, висящи от ушите им, огърлици от човешки кости, ярко украсени пера, отблъскващи татуировки и петна от боя са почти цялото облекло на мъжете. Единствената допълнителна украса на жените са техните препаски от трева.” Местните от Нова Гвинея, както и тези от Раротонга, също изразходват енергията си във битки. Междуплеменните вражди се решават с кръвопролитие, и победителите пируват в канибалски оргии. Много папуаски къщи са построени по върховете на високи дървета, за да се предпазят от изненадващи нападения. За разлика от жителите на Раротонга обаче, папуасите култивират земята. Сред тях има талантливи майстори на дърворезбата и грънчарството. Също така изненадващ за първите мисионери е факта, че семейния живот на папуасите е на много по-високо ниво, в сравнение с другите примитивни култури. Родителите са много грижливи към децата си, и децата също се грижат за болните и стари родители. Жените имат доста по-добра позиция, достигайки почти равенство с мъжете, отколкото жените в някои други земи, където християнството не е проникнало.
Семейство Чалмърс, заедно с малък състав от местни учители изграждат Сиау като първия мисионерски център. При пристигането си те дават подаръци на подозрителните туземци - мъниста, кожени колани, червени дрехи, за покажат своите мирни намерения към тях. Вождът на селото показва гостоприемство, предоставяйки на семейството своята колиба, докато мисионерската къща се строи. Неговата колиба е с твърде малко уют, и стените са украсени с човешки черепи и изцапани с кръв оръжия.
Въпреки това, г-жа Чалмърс се възхищава на топлото гостоприемство, оказано на мисионерите. „Тамате” е настроен по-реалистично, но това в никакъв случай не изпарява оптимизма й. И един ден реалната опасност излиза наяве. Докато Тамате се разхожда по брега, група въоръжени, скандиращи диваци обграждат частично построената мисионерска къща. Тамате се втурва назад, и е пресрещнат от войн, размахващ каменен боздуган. Мисионерът го поглежда хладнокръвно и го пита за причината за тази атака. Дивакът отговаря, че селяните искат „томахавки, ножове, желязо и мъниста”, и ако не ги получат, мисионерите ще бъдат убити. Тамате кротко отговаря, че не дава подаръци на въоръжени хора. Дивакът отново настоява и се промъква напред, но Тамате отново му отказва, въпреки ужасените протести на местния учител. Накрая туземците се оттеглят в храсталака на съвещание, а мисионерите прекарват една тревожна нощ в наблюдение. На следващата сутрин един туземец, без бойна татуировка, отива при Тамате и му се извинява. Тамате приема извиненията му сърдечно. „Сега ти си невъоръжен и чист”, му казва нежно той, „и ние се радваме да бъдем приятели с теб”, след което го въвежда в къщата и му дава подаръци. Така той, със своята неотстъпчивост към заплашванията, спечелва уважението на местните, и дори тяхното приятелство и лоялност.
И двамата Чалмърс работят неуморно за духовния успех - той чрез провеждане на служби, а тя чрез обучаване. Тези, които приемат Исус, биват грижливо възпитавани във вярата. Чалмърс кръщава само тези, които показват истинска промяна и растеж в Божието Слово.
Уверявайки се, че работата в Сиау върви добре, Чалмърс копнее да проникне в други земи с Благовестието. През 1878 г. той пътува, оставяйки сама съпругата си сред местните. След завръщането си той пише: „Госпожа Чалмърс каза, че оставането й е било добре, понеже по този начин ние сме демонстрирали нашето доверие в местните, и на следващия ден след заминаването ми те са си казали „Те ни се доверяват, ние трябва да сме добри с тях.” Те не ни мислят злото, иначе Тамате не би оставил жена си сама.”
През февруари 1879 г. Тамате губи своята любима, своя смел помощник. Здравето й е разбито от непрестанните атаки на треска и от напрежението в работата. Тамате, макар и скърбящ, се хвърля напред в работата с още по-голяма енергия.
При изявяването на Благовестието на Папуа, Тамате си поставя изглеждащата невъзможна цел да прогласи мира на всички племена по крайбрежието на острова. Според тези, които го съпровождат, той има забележително влияние върху хората. Един мисионер - негов спътник, пише:
„Властта на Тамате над диваците идваше частично от неговата личност... Това се проявяваше в неговата осанка, неговата външност, неговите очи, неговия глас. Той очароваше не само дивите хора. Имаше нещо почти хипнотично около него... И отново, неговата преценка в трудни ситуации, в резултат на богат опит, беше безпогрешна. Той виждаше спотайващо се зло там, където нетренираното око не забелязване нищо опасно; той беше напълно спокоен и в ситуации, в които неопитните подозираха опасност.
„Неговото безстрашие трябва да е било основен фактор за успеха в работата му. Той, бидейки невъоръжен, с благородно поведение влизаше сред тях...”
„Тамате не само беше безстрашен, но като пионер беше и много хладнокръвен... Неговото съвършено спокойствие, неговата смелост, преценка и тактика са го превели през стотици трудни ситуации по време на неговото дълго служение за Исус в Нова Гвинея.”
Местните сами свидетелстват красноречиво за неговото влияние. Когато стария вожд на едно племе е попитан защо са се отказали от канибализма, той отговаря просто: „Тамате ни каза „Вие трябва да спрете с човекоядството” и ние го направихме.”
При първа среща с някое диво племе, Тамате и местните придружители чакат на борда на лодката си докато туземците на брега имат шанса да забележат странния „кораб” и превъзмогнат своя шок от вида на белия човек. Обикновено, една въоръжена група се качва в канута и тръгва към мисионерската лодка. Тогава Тамате прави знаци за мир, раздава подаръци и накратко им заявява намерението си да бъдат приятели, и че се връща от дълго пътуване за да им каже Кой ги е създал, за Когото те са в невежество. Той усеща че първото посещение трябва да бъде кратко - достатъчно дълго за установяване на дружелюбни контакти. Понякога при такива посещения местните го канят на брега, за да покажат на останалите от селото бялата му кожа. Ако приемането е особено топло, той бива удостоен със знак на привързаност - триене на носа. „Уви”, пише той, „не бих казал че харесвам това триене с нос; и понеже нямам огледало, не мога да си представя изражението на лицето ми... Целувката с бяло лице е безвкусна, особено когато носът ти е притиснат и изцапан с една маса от пигмент (бойна боя).” След първоначалното успешно посещение той е сигурен, че една следваща по-продължителна мисионерска кампания там би била добре приета.
През ноември 1884 г. Великобритания обявява, че Нова Гвинея е формално присъединена територия. Тамате има особен успех при изглаждането между съпротивата на местните и Протектората. По своя инициатива той отива при местните вождове и им обяснява същността на това присъединяване. След това вождовете биват поканени на някои военен британски кораб за тържествена церемония. След тази церемония работата на Тамате е да следи дали се изпълняват основните задължения и на двете страни по присъединяването, и дали местните са третирани честно и почтено.
През 1888 г. Тамате се жени за вдовицата Лизи Харисън, дългогодишна приятелка на предишната госпожа Чалмърс, с която поддържат кореспонденция. Така тази втора Мисис Чалмърс продължава връзката и подкрепата от смъртта на предишната му съпруга. Тя също се доказва като смела и самоотвержена мисионерка. За съжаление, подобно на предшественицата си, Лизи Чалмърс не живее дълго в Нова Гвинея, и след 12 годишен престой тя умира през 1900 г.
Последния кратък епизод от служението на Тамате в Нова Гвинея се състои в посещението на вече установените мисионерски средища. Той е много окуражен от пристигането на един посветен млад помощник - Оливър Томкинс. Заедно те планират посещение към делтата на река Еърд. Местните в този регион са известни със своята бруталност и недостъпност, дори според папуаските стандарти. Нито един бял човек по това време не ги е виждал още. От дълго време Тамате планира това опасно пътуване, за да ги спечели за Господа. На 4 април 1901 г. параходът на мисионерите стига до Риск Пойнт, до брега на село Допима. Корабът веднага бива обсаден от туземците. Тамате обещава да дойде на брега сутринта. На следващия ден Томкинс и Тамате слизат на брега, и казват че скоро ще се върнат за закуска. Минава известно време, и туземците, които остават на лодката, я плячкосват, вземат подаръците, които Тамате е приготвил, както и всичките принадлежности на двамата мъже. Капитанът, забелязвайки дългото им отсъствие, и предупреждението на своите местни, се усъмнява, виждайки голям брой воини да се събират заедно и да се качват на канута. Той се опасява, че мисионерите са убити, и че следващите жертви ще са той и неговите хора. Отплава, за да съобщи на губернатора. Неговите подозрения се потвърждават скоро след това от английски инвеститори и свидетелството на заловени туземци от провинилото се село. Мисионерите са били бити с тояги, обезглавени и изядени.
Новините за смъртта на Чалмърс стават водещи в целия свят. Тези, които са работели заедно с него са шокирани и скърбят, но от друга страна знаят, че това е начина, по който той би искал да умре - в служба на Господа в Нова Гвинея. Както един негов стар приятел пише: „До този момент Господ го е пазил, сега Той позволява това да се случи и така го призовава у дома.”
