ДЖОН ГЕДИ
(1815-1872)
Вестителя на Христовата любов в Източна Меланезия
Грозни писъци и нечовешки рев раздраха тишината на нощта.
“Чуваш ли тези ужасни писъци?” попита съпругата на мисионера.
“Да”, отговори съпругът й, “някой е умрял, и според обичая на този мрачен остров негов роднина трябва да бъде удушен.”
Скоро след разсъмване, на близкия плаж, те видяха група туземци, хвърлящи в морето трупа на мъжа, който беше умрял преди няколко часа, и на съпругата, която беше удушена. Бързайки към брега, мисионерът строго говори на местните колко извратен е този обичай. Някои от тях, които са били под християнско влияние, също се присъединиха към изобличението, търсейки истинския убиец. След няколко минути групата се върна, влачейки виновника. Виждайки белия човек, той изплака: “Имай милост! Пусни ме и аз вече никога няма пак да удушавам жена!”
След сериозен разговор с провинилия се, мисионерът каза на туземците да го освободят. Отначало те не искаха, казвайки че той трябва да бъде вързан за стълб за няколко дена, където да бъде бит и мъмрен.
“Не”, каза белият мъж, “без насилие. Само прилагането на любовта може да има полза. Не беше ли любовта на Исус, която размекна и вашите корави сърца? Не използвайте оръжия, а това, което нашия Спасител използва- оръжието на любовта. Нека постоянно сърцата ни да бъдат отворени към Този, Който ни възлюби и ни изми от греховете ни!”
Сега пред нас е този човек и неговата история. Той се казва Джон Геди, годината е 1851, мястото - архипелага Нови Хибриди (Вануату), а текста, от който идва тази великолепна история е от Откровение 1:5: “Към Него, Който ни възлюби и ни изми от греховете ни със собствената си кръв.” Както и при апостол Йоан, основната и всепроникваща тема в тази история е Христовата любов. Вълнуващите записки за живота на Джон Геди могат да бъдат обобщени в три епизода: Христовата любов пленява неговото младежко сърце; Христовата любов оживява неговата мисионерска работа; и Христовата любов осветлява целия му живот.
Христовата любов пленява неговото младежко сърце
Джон Геди е роден в Банф, Шотландия, на 10 април 1815 г. Баща му часовникар е бил набожен член на Презвитерианската църква. По време на голямото съживление при Халдейнс, в Банф била основана една Независима църква. Г-н Геди се присъединил към тази църква и служил като дякон. Жена му Мери Мензейс, майката на бъдещия мисионер, произхожда от благочестиво семейство. Четири деца се родили на тази достойна двойка- три дъщери и един син.
През 1816 г. г-н Геди емигрирал със семейството си и се заселил в Пикту, Нова Скотия. Младия Джон и сестрите му получили своето образование в училището „Хогс”, наречено така по името на един учител шотландец. Джон бил будно момче и съвестен ученик. Не са записани подробности около неговото обръщане към Исус. Както и Джон Бънян, той се чувствал силно обвинен за греха и на моменти даже се смятал много далеч от възможността за спасение. Накрая Христовата любов изгонила ужаса от осъждението и на 22 юни 1834 г. той се присъединил към Презвитерианската църква.
Любимото му занимание през свободното време било да чете книги и разкази за триумфа на благовестието в далечни земи, както и за нуждата от проповядването му в недостигнати райони. След завършването на граматическото училище, а после и на академията “Пикту” той постъпил на обучение по теология. Геди бил нисък на ръст и поради това през този период, а и по-късно, често го наричали “Малкия Джони”. Здравето му не било в добро състояние и той се опасявал, че ще се наложи да се откаже от служението. Тогава той се посветил на Господа давайки обет, ако здравето му бъде възстановено и пътя отворен, той да отиде с посланието за спасение на някой езически остров. На 13 март 1838 г. бил ръкоположен за пастор на остров Принс Едуард. А на следващата година се оженил за Шарлот Макдонълдс.
Докато се отдавал с усърдие на пасторските си задължения, Геди се стремял да прокара идеята, че Колониалната Църква може и трябва да се ангажира активно в мисионерска работа в други земи. Това била нова идея, при положение, че до този момент църквите в британските колонии, вместо да изпращат мисионери в чужбина, търсели финансова помощ за своята работа от техни братя от чужбина. Баптистите от крайбрежните провинции тогава започнали също да агитират за предприемане на чуждестранна мисионерска работа и всъщност били първите, които изпратили мисионери. Техен пратеник бил г-н Бурпе, който бил назначен да работи в сътрудничество с Американската Баптистка Мисия в Бирма. Но на Джон Геди било гласувано доверие да разтърси Колониалната Църква с организиране на собствена мисия сред езичниците.
Той осъществил това обаче след години усилия и сблъсквайки се с опозицията. Хиляди сърца били разтърсени от неговия апел: “Да организираме мисия към езичниците е наше задължително посвещение и наша висока привилегия. Славата на Господа, заповедта на Христос, и осъждането на тези, които отиват в погибел непредупредени ни призовава за това. С над 600 милиона “клиенти”, аз ви умолявам да се събудите и да вземете своя ценен дял в това благородно начинание, което е предначертано според Божия план, да бъде средство допринасящо за спасението на света.”
Най-накрая църквата се заела сериозно да организира мисия към Южните морета и приела г-н и г-жа Геди за нейни първи мисионери. Механичните способности и познанието по медицина на Джон Геди му помогнали чудесно в работата му като пионер сред диваците в Меланезия и Полинезия. Двамата мисионери и децата им отплавали от Халифакс на 30 ноември 1846 г. В неговото послание на раздяла той споделил: “Според заповедта на Спасителя, осигурени от Неговото присъствие, ние отиваме към тези земи, където Сатана е построил своята крепост. Знам, че ме чакат страдания. Но да нося игото на Спасителя е чест за този, който усеща Неговата любов.”
Заповедта на Спасителя беше негов стимул.
Присъствието на Спасителя беше негова утеха.
Игото на Спасителя беше негова привилегия.
Любовта на Спасителя беше негово вдъхновение.
Христовата любов оживява неговата мисионерска работа
По време на дългото морско пътуване той бил много впечатлен как изглежда небето над южните ширини. Когато той се вгледал за първи път към Южния кръст в неговата мистична красота, той написал в своя дневник: „Моята върховна радост във времето, моето видение отвъд гроба насочено към кръста, символа на изкупителната любов.”
Той мислел за Христовата любов и за текста: „към Него, Който ни възлюби и ни уми от греховете ни със Собствената Си кръв.”
На 17 октомври 1847 г., след повече от 20 000 мили пътуване, корабът пристигнал на порт Панго Панго (Паго-Паго), Самоа. Докато чакал транспорт за Източна Меланезия, Геди отделил шест месеца да изучава самоанския език. Това знание щяло да бъде много ценно за него при контактуването му със самоанските учители, които вече се били заселили на някои от Меланезийските острови.
На следващия месец май той и семейството му се качили на кораба „Джон Уилямс” на пътуване през островите на запад, за да намерят подходящо място за установяване. В някои райони австрало-негроидната раса преобладавала, в други- малайската раса, но по-голямата част от хората били смесени, с изявени негроидни черти. Това обяснява защо те обикновено били класифицирани като Меланезийци.
В Танна местните били боязливи и враждебни. Появили се сведения, че жители от Ерроманга, които дошли в Порт Резолюшън със сандалово дърво за търговия, пристигнали предишния ден били незабавно убити, опечени и изядени от туземците от Танна. Много Танна са попадали в ръцете на Ерроманга и са били изяждани и много Ерроманга са имали същата съдба от Танна.
На остров Ефате те стигнали до място, където няколко месеца по-рано корабът „Независима Британия” се разбил и около двадесет и двама души екипаж били убити и изядени. Все още не била наложена забрана над чернокожите местни за тези брутални дела. Геди видял едно място, където трима бели мъже, работещи в търговията със сандалово дърво, фино провокирали стотина местни с изстрели. Той също видял и пещерата, където други стотина местни са се скрили и са се задушили от огъня, който белите търговци запалили при идването си. Подобни произволни действия са били извършвани из целия Пасифик, и породили враждебност у туземците към всички бели. Това повлияло сериозно и на мисионерската работа, предизвиквайки желание за отмъщение, което било насочено и към невинните мисионери, и в доста случаи се стигало и до мъченичество, какъвто бил случая с Джон Уйлямс, Бишоп Патесън и други.
През 1848 г. Геди, „бащата на Презвитерианските мисии в Южните морета”, пристигнал на остров Анейтеум (Анейтиум), от архипелага Нови Хибриди. Когато корабът „Джон Уйлямс” отплавал, мисионерите за първи път усетили неприветливата реалност да бъдеш изоставен на остров, заобиколен от варвари, от които те наистина имало защо да се страхуват, и с които те нямали нищо общо. Но дали те паднали духом? „Макар и отделени от онези, с които бихме могли да се съветваме заедно”, пише Геди, „ние не сме сами. Ние имаме Неговото обещание, според заповедта, с която сме обвързани: „Аз съм с с теб завинаги!”
Скоро мистър и мисис Геди били погълнати в изучаването на Анейтеумския език. Особено трудно било изучаването поради факта, че този език нямал писменост и никакви речници или книги за изучаването му не съществували. След овладяването на Анейтеумския език, първата им работа била да го приспособят писменост за него и да отпечатат и материали за просвещаване на хората.
Когато Геди за първи път пристигнал на остров Анейтеум, там имало две самоански учителки- Симеона и Пита, но все още нито един покаял се туземец. Хората от Анейтеум, както всички останали жители на Нови Хибриди, си изглеждали като диваци. Геди забелязал, че боядисването на лицата било универсален обичай. Всеки се боядисвал според собственото си въображение, и всяко лице имало отблъскващ или поне смешен и нелеп израз. Мъжете носели дълги коси, докато жените били късо подстригани. Косата на мъжете била тяхната гордост. Тя била намазвана с червена боя и сплитана на дълги плитки. На една глава можели да бъдат преброени дори до 700 такива плитки.
Обичайно било и пробиването на ненормално големи дупки в ушите. Дупките често били запълвани с раковини, парчета дърво или цветя, а някои можели да бъдат видяни с листа от тютюн в едното ухо и тръбичка в другото. Разпространено било и пробиването на хрущяла на ноздрите. Дървено парче или излъскан камък били вмъквани хоризонтално, и поради това носовете им били силно разширени. Жените носели препаски от панданови листа, а мъжете обикновени били голи.
Те и живеели като диваци. Женския пол бил много унижен. На практика жената била робиня на съпруга си, и всяка черна и мръсна работа се падала на нея. Обичайно било да се убиват нежеланите бебета. Когато мъжът умирал, жена му бивала удушавана незабавно, с цел духът й да придружава съпруга й в следващия живот, и ако те имали малки деца, неспособни да се грижат сами за себе си, и тях ги сполетявала съдбата на майка им. Ако имали пораснал син, от него се очаквало той сам да извърши удушаването.
Отвратителната практика на канибализма била разпространена по всички острови на архипелага. Туземците признали, че смятали човешкото месо за най-вкусно от всички храни. Считало се за правилно всички врагове, убити или пленени по време на война да бъдат изяждани. Нормално било също вожда да убие някои от своите подчинени, за да организира канибалски пир, ако телата на враговете не достигали. Мисионерът познавал човек, който убил и изял собственото си дете!
Хората били изпаднали в морална деградация. Безнравствеността била широко разпространена, отмъщението се смятало за свещен дълг, прошката била липсваща дума в техния език, и гледката на щастливо езическо семейство, обвързано с любов била непозната. И техните религиозни вярвания не били насочени да издигат такова нещо. Техните божества, включващи идоли и духове, се наричали Натмаси. Светците им били снабдени с удивителни сили, като например да предизвикват гръмове и мълнии, да докарват урагани или да причиняват болести. “Наистина, можем ли ние да очакваме нещо добро от тези бедни езичници”, пише мисионерът, „когато те смятат своите божества за подобни на самите тях, или по-точно, когато считат че те са достигнали по-високо равнище във всяка форма на мъдрост, която човек е възможно да достигне?”
Коя била тази сила, тласкаща Джон Геди да живее в толкова мрачни условия и да понася такива мъчителни сцени? И какво било посланието, с което той очаквал да докосне и промени тези толкова изродени хора? В едно от своите писма той пише: „Христовата любов ни търпи и ни принуждава. Сърцето ми копнее да каже на тези окаяни хора за чудесата на изкупителната любов.” И когато епохалния момент за него дошъл да говори на местните за първи път, коя била първата тема на неговата лекция? “Благодаря на Господ”, пише той в своя дневник, „че бях опазен да видя този ден, когато за първи път аз можех да предам погиващите грешници на любовта на Спасителя.”
“Изявяйки Божията любов на погиващите грешници!
Теглейки невежите островитяни с връзките на любовта!
Преобразявайки диваците с чудесата на любовта!
Към Този, Който ни възлюби и ни уми от греховете ни!
Текста е от Откровение 1:5 и Христовата любов е това, което разпалвало неговия ревностен труд сред опустошение и мерзостите на варварството.
Христовата любов осветявала всичките му дни
Геди живеел със съзнанието, че е на военна кампания за своя Господ. Анейтеум бил негова база за действие, а после областта на работата му се разширила из цяла Източна Меланезия със своите многообразни острови. Той разгърнал стратегия на пет фронта според целите, които си поставил.
Отличавал се с това, че привличал нови мисионери. Изпращал горещи апели за подкрепления към Презвитерианите в Канада и Шотландия, и към Лондонското мисионерско общество. След години самостоятелна работа, накрая наистина и други мисионери дошли да участват в завладяването на тези земи. Най-изтъкнат от тях бил Джон Пейтън.
Геди работел усърдно за евангелизирането на мястото, превърнало се в начална база. Било чрез училища, било чрез лични разговори, в обикаляния на острова, той бил неотслабващ в усилията си да спечели Анейтеумците. Имало много препятствия, много изпитания, много опасности.
В началото много малко хора посещавали неговото училище, при това нередовно. Неосъзнавайки ценността на умението да четат и пишат, много от тях му казвали: „Колко ще ми платиш за да дойда и да уча?” Най-тежки главоболия той преживал, когато децата му, едно след друго, били изпратени в родината си за да получат образованието си, и когато малкия Алекзандър се разболял и умрял на три годинки. Докато Геди обикалял из гори и планини в своите евангелизаторски пътувания, много пъти са се опитвали да го убият. Камъни, тояги и копия били запращани към него, и той бил раняван няколко пъти. Но въпреки това не преставал да говори за любовта на Спасителя, давайки пример с делата си.
Войните от край време били правило в този варварски свят, а мира бил изключение. Това било голямо препятствие за мисионерската работа. Но Геди забелязал една облекчаваща особеност. През 1850 г. той пише: „По време на война те никога не намесват жените и децата. Това е нещо, което почти не сме наблюдавали преди.” Не е ли това присъда против така наречения цивилизован 20-ти век, със своите „недискриминационни” бомбардировки и заплаха от ядрена война?
Един ден Геди се приближил до група жени, които ридаели горчиво и търкали един мъжки труп с откъснати листа. Някои си дърпали косите и пищели силно. Вдовицата на мъжа, седейки наблизо, очаквала да бъде удушена. Геди казал: „Тази жена не трябва да бъде убита.”, и тръгнал да я извежда от мястото. Веднага няколко мъже го нападнали, блъснали го на земята и грабнали младата вдовица. Докато някои от жените й държали ръцете и краката, мъжете продължили да я удушават. Когато Геди отново се опитал да се намеси, мъжете го изтласкали с колове. Знаейки, че диваците са разярени и че ако продължи, ще рискува живота си, той кротко им казал за отвратителната тъмнина на тяхната постъпка. „Според нашите обичаи и вярвания това е правилно. Махни се преди да сме убили и теб!”, изкрещали те. Тогава той започнал да им говори как поради Своята любов Божият Син паднал по-ниско и от ангелите, станал за подигравка на хората, сменяйки диадемата на вечността с корона от тръни, как умрял на кръста, за да могат грешниците с тъмни сърца на земята да бъдат променени и да бъдат приети в небесния дом. Докато говорел, тоягите се отпуснали на земята и хората се замислили тъжно, понеже дори и в гърдите на диваците имало нещо, което да откликне на изстраданата любов на Спасителя.
Геди също така и търсел новоповярвали за да ги обучава да бъдат християнски учители и благовестители. След години на търпеливо сеене и поливане, мисионерът започнал да жъне първите безценни плодове. От самото начало той ги учел, че са спасени за да спечелят и други. В подкрепа на своето учение на дело, той ги взимал със себе си при своите седмични обиколки из острова, за да ги насърчава да свидетелстват на своите сънародници.
Той учел своите ученици да четат и да обичат Божието слово. Докато те растели в християнския живот, Геди им споделял своето видение за евангелизация на многобройното население и на другите острови. И много от тях, като доброволци подобно на Исайя, който казва „Тук съм, изпрати мен!”, отишли с риск за живота си на други мрачни острови за Исус. Някои които „не обичали живота си до толкова, че да бягат от смърт”, умрели като мъченици на чужди брегове. Само вечността ще разкрие пълната история на величавия героизъм на тези смирени мъже и жени, които подобно на своя възлюбен мисионер, тласкани от любовта, се посветили да работят, да претърпят скърби и да умрат, подкрепяни от присъствието на своя Господ и утешени от увереността, че семената, които са посяли ще бъдат благословени от Господа да произведат реколта от безценни души.
Геди често пътувал и до други острови. В отговор на неговата гореща молба, приятели от Шотландия и Канада събрали голяма сума пари и го снабдили с плавателен съд. С този, а понякога и с други плавателни съдове той правел дълги пътувания из островите Нови Хибриди, Нова Каледония и Лоялти. Изпращал и заселвал нови работници на различните острови и насърчавал тези, които вече били заселени там. Видението му за важността за местния произход на работниците е описано така: „Местните, под мъдрото ръководство на мисионери с пламенни сърца, могат да завършат тази велика работа на този и на съседните острови в морето.” Той никога не пращал учители, докато вождовете тържествено не обещаели да ги защитават и подкрепят. Въпреки тези предпазни мерки обаче, много работници претърпявали тежки лишения или умирали от насилствена смърт. Други станали жертва на болести. Докато някои падали, други били винаги готови да поемат това, което им е поверено, и след години труд в нощта, зората започнала да се пропуква на някои острови.
Туземците от други места били насърчени да посетят Анейтеум. Години на труд и молитва донесли удивително преобразувание на острова. Дневника на Геди говори сам: „Много месеци след пристигането ни почти всеки ден откривахме кражби и като цяло изгубихме доста от това, но сега вече ключалките и ключовете станаха ненужни. Местните, които посещаваха нашите съботни събирания, идваха със своите тояги, копия и бойни бои, но сега ние рядко виждаме оръжие на тези събирания, а навика да се боядисват изчезна. Аз преди виждах хора, които бяха за посмешище, понеже са сложили дреха, но сега всяко парче плат беше изисквано в съботния ден. Всичко това само по себе си не е нищо, но дава свидетелство за промяната в сърцата им, изработена от Божия Дух.” Деня, в който за първи път беше отслужена Господна вечеря, беше ден на благодарение и веселие. „Това беше първия път”, пише Геди, „когато любовта на Спасителя беше празник на този покварен остров. О, дано скоро да дойде времето, когато много повече от тези деградирали хора ще се присъединят към нас в тази служба на любовта!”
Най-после молитвата му получила отговор. Един ден Якануи, вожд и жрец, дошъл при мисионера. Якануи бил човек-чудовище, най-големия канибал на острова. В неговия район имало много малко деца, защото той убил и изял повечето от тях. Много възрастни също паднали под удара на тоягата му. Той бил мразен от хората, но в същото време се страхували от него поради жестокостта му, а и понеже смятали, че той притежава някаква мистериозна сила, с която носи гибел на хората. Привлечен от благовестието на прощаващата любов, той дошъл при мисионера, който приятелски му посочил Спасителя, който „може да спасява и най-последния”. Училища били построени във всяка част на острова. Първо Новия Завет, а след това и цялата Библия били преведени и дадени в ръцете на хората. Стотици, а после и хиляди скъсали с езичеството и се обърнали към Исус, а двадесет и петте църкви били препълнени с жадни поклонници всеки ден за Господа.
Докато Геди заселвал местни учители, пътувайки из другите острови, той чувал за чудесната промяна, извършена от благовестието на Анейтеум и подтиквал мнозина да отидат и да видят тези чудеса лично. Някои делегации се качвали на мисионерския плавателен съд, а други отивали със своите лодки, но след като се завърнели, те всички разказвали новините за поразителната промяна, която видели и така като свидетели приготвяли почвата за Словото на Живота и на своите места. Една от най-необикновените делегации дошла от мрачния остров Танна. Те дошли със своите лодки и донесли прасе, с което да купят в замяна един християнски учител да дойде при тях!
На 9 февруари 1849 г., скоро след като се заселил на Анейтеум, Геди написал в своя дневник:: „Сред мрака, деградацията, осквернението и мизерията, които ме заобикалят аз ще гледам напред с погледа на вярата към времето, когато някои от тези нещастни островитяни ще се обединят пеейки заедно триумфалната песен на спасените души: „Към Този, който ни възлюби, и ни уми от греховете ни със Собствената Си кръв.”
Това бяха думи, които плениха сърцето му.
Това бяха думи, които вдъхновяваха цялата му работа.
Това бяха думи, които осветяваха всичките му дни.
Когато след 24 години усилен труд той, получавайки последните отговори на молитвите си, напуснал земния живот на 14 декември 1872 г. една табелка била сложена в Сидни на амвона в църквата в Анелкоухат, където възлюбения мисионер толкова дълго проповядвал. На нея било написано следното:
„В памет на Джон Геди, Д.Д., роден в Шотландия през 1815 г., 7 години служител на остров Принс Едуард, изпратен като мисионер от Нова Скотия на остров Анейтеум за 24 години. Когато той пристигнал там през 1848 г., не е имало нито един християнин, а когато напуснал през 1872 г. не е имало нито един езичник.”
Живота на Джон Геди и неговите велики завоевания в Източна Меланезия, по-специално на Анейтеум, основали един вечен мемориал на силата на Христовата любов, която превърнала диваците в светии и леговищата на варварството в Божие владение.
